Том Клэнси - Всички страхове

— Носят нещо, капитане. Със сигурност и четирите са МиГ-29.

— Точно така — каза Джексън, който също гледаше екрана. — „Мачта“, тук е „Пика“. Край.

— Продължавай.

Джексън разпозна гласа на капитан Ричардс.

— „Мачта“, идентифицирахме самолетите. И четирите са МиГ-29. Струва ми се, че под крилата си носят товар. Курсът, скоростта и височината им остават непроменени.

Последва кратка пауза.

— Размажи тези бандити.

Главата на Джексън подскочи от учудване.

— Кажи го отново, „Мачта“.

— „Пика“, тук е „Мачта“: Размажи бандитите. Потвърди.

„Нарича ги «бандити» — помисли си Джексън, — а със сигурност знае повече от мен.“

— Прието. Пристъпвам към изпълнение. Край.

Джексън отново включи радиото си.

— Следвай ме, Бъд.

— По дяволите — изкоментира от задната седалка Шредър. — Според мен трябва да изстреляме „Феникс“. Два отляво и два отдясно.

— Давай — нареди Джексън и включи копчето за стрелба на пулта си.

Лейтенант Уолтърс програмира ракетите да задействат радарите си едва на една миля от целта.

— Готов съм. Разстояние до целта пет хиляди метра. Ракетите са подготвени.

Екранът, който се намираше малко над очите на Джексън, показваше необходимите за изстрелването данни. Едно иззвъняване в слушалките му подсказа, че ракетата само чака заповед. Той натисна спусъка, изчака секунда и го натисна още веднъж.

— За бога! — възкликна Майкъл „Лобо“ Александър на около половин миля от тях.

— Затваряй си устата! — озъби му се Санчес.

— Небето е чисто. Около нас няма нищо.

Джексън затвори очи от жълто-белите пламъци на ракетите. Те се отдалечиха светкавично със скорост над три хиляди мили в час или почти с една миля в секунда. Джексън продължи да наблюдава полета им, така че да има нова възможност за стрелба, ако фениксите пропуснеха.

Арабов отново погледна уредите си. Нямаше нищо необичайно. Защитните му устройства показваха само излъчванията на радарите, макар че един от тях бе преди малко изчезнал. Освен това полетът им бе просто учебна операция. Те летяха в една линия и напредваха към точно определена цел. Защитното му устройство не бе засякло радара на томкета, който през последните пет минути следеше ятото от четири самолета. Но затова пък със сигурност можеше да прехване мощния самонасочващ се радар на ракетите „Феникс“.

Проблесна ослепителна червена светлина и един ужасен шум разцепи въздуха. Арабов погледна уредите си. Те бяха в изправност, но това… Той обърна глава тъкмо навреме, за да види полумесеца от жълта светлина, призрачния дим, осветен от звездите и блясъка.

Фениксът, насочен към дясната двойка самолети, избухна само на няколко метра от тях. Седемдесеткилограмовата бойна глава изпълни въздуха с шрапнели, които разкъсаха и двата мига. Същото се случи и с лявата двойка. Въздухът закипя от експлодиращо самолетно гориво и хвърчащи части. Трима от пилотите загинаха на място. Арабов все пак успя да катапултира от разпадащия се самолет и парашутът му се отвори на седемдесет метра над водата. Изпаднал в безсъзнание от неочакваното катапултиране, руският майор бе спасен от устройствата, които предвиждаха нараняванията му. Спасителната яка държеше главата на пилота над водата. Високочестотното радио започна да излъчва призиви за помощ, а едно мощно фенерче хвърляше ярка ивица светлина. Около майора плаваха само малки локвички горящ керосин.

Джексън проследи всичко. Вероятно бе поставил рекорд по най-много свалени самолети с минимално количество боеприпаси. Четири самолета само е два феникса. Но за това не се искаше кой знае какво майсторство. Както и иракската му жертва, и тези не подозираха, че е наблизо. Всеки новобранец, излязъл от военновъздушното училище, щеше да се справи не по-зле. Това беше убийство, а не война… „Каква война?“ — запита се той. Нима имаше война? Ето, дори не знаеше защо го бе извършил.

— Свалих четирите мига — обяви по радиото той. — „Мачта“, тук е „Пика“. Свалих четири. Връщам се при танкера. Трябва да заредя.

— Прието, „Пика“. Танкерите са на мястото си. Приехме, че си свалил четири.

— Роб, какво, на майната си, става? — обади се лейтенант Уолтърс зад гърба му.

— Де да знаех, Шредър.

„Дали току-що не дадох първия изстрел във войната? Каква война?“

Въпреки крясъците си Кайтел по достойнство прецени, че руският танков полк е един от най-добрите, които бе виждал. На пръв поглед Т-80 приличаха на детски играчки. За това допринасяше допълнително усилената броня по кулата и корпуса. Но, от друга страна, 125-милиметровите заплашителни оръдия не оставяха никакво съмнение във възможностите и намеренията им. Мнимата група от инспектори се раздели на малки екипи от по трима души. Кайтел трябваше да се справи с най-опасната задача — полковия командир. „Полковник Иваненко“ погледна часовника си и пристъпи зад гърба на истинския полковник.