Том Клэнси - Всички страхове

„Но това е само на няколко километра оттук!“ Всъщност мястото се намираше вдясно от магистралата и Джак минаваше покрай него два пъти дневно.

„Колко практично!“

Коя, по дяволите, бе Карол Зимър?

„Болнични такси? Акушерство?“

Доктор Марша Роузън! „Познавам я!“ Ако Кети не работеше в „Хопкинс“, тя също щеше да ползва услугите на Марша Роузън. Роузън бе завършила в Йейл и имаше чудесна репутация.

„Бебе? Джаклин Зимър? Джаклин“ — помисли си Кети и лицето й почервеня. Сълзите неудържимо се затъркаляха по бузите й.

„Копеле такова. На мен не можеш да направиш дете, а на нея можеш, така ли?“

Тя погледна датата и се зарови из паметта си. Същата тази вечер Джак се бе прибрал много късно. Спомняше си, защото трябваше да ходят на гости, а…

„Бил е там! Бил е там, за да присъства на раждането! Какво по-голямо доказателство от това?“ Триумфът от откритието незабавно се превърна в безнадеждно отчаяние.

„Светът може да се срути толкова бързо“ — помисли си Кети. Само един лист хартия, и край. Всичко свършва. „Нима бе свършило?“

Но можеше ли да бъде другояче? Дори и той все още да я желаеше, нима тя можеше да го приеме?

„Какво ще стане с децата?“ — запита се Кети. Тя затвори папката и без да става, я върна в чекмеджето.

— Ти си лекар — каза си Кети на глас. — Трябва да мислиш, преди да действаш.

Децата имаха нужда от баща. Но какъв баща можеше да им бъде той? Нямаше го по цял ден, понякога и седем дни в седмицата. Успя да заведе сина си на един — само един! — бейзболен мач въпреки безспирните молби на детето. Освободи се едва за половината срещи на малкия Джак. Пропускаше абсолютно всички училищни мероприятия — коледните представления и какво ли още не. Кети се изненада, че съпругът й си бе у дома в коледната сутрин. Вечерта обаче отново се напи и тя дори не си направи труда да го извика за опаковането на подаръците. Имаше ли смисъл? Подаръкът му за нея… Е, беше хубав, разбира се, но мъжете купуваха подобни неща след петнадесетминутно „обикаляне“ по магазините…

Пазаруване.

Кети стана и прегледа пощата върху бюрото на Джак. Сметките от кредитните му карти също бяха там. Тя разгъна една и видя, че на нея има покупки от… „Хамлис“ в Лондон. Шестстотин долара? Но той бе купил само една играчка за малкия Джак и две дребни подаръчета за Сали. Шестстотин долара!

„Пазаруваш за две семейства, Джак!“

— Колко доказателства ти трябват още, Кети? — изрече отново на глас тя. — О, Боже, о, Боже, о, Боже…

Кети още дълго време остана неподвижна, напълно невъзприемчива към външния свят. Само майката в нея подсъзнателно улавяше шума на децата във всекидневната.

Джак се прибра у дома към седем. Той бе доволен, че се връща цял час по-рано. Освен това подготовката за операцията в Мексико вървеше идеално, така че поводи за радост имаше. Оставаше само да запознае Белия дом с подробностите. Фаулър със сигурност щеше да я одобри. В нея имаше рискове и динамика, които не можеха да не допаднат на един политик. После Кларк Чавес щяха да я осъществят и Джак отново влизаше в играта. Нещата щяха да се подобрят. Да станат по-слънчеви. Тогава щеше да оправи всички бъркотии. Една отпуска му се струваше идеална за начало. Време беше. Една или две седмици стигаха. И ако някъде се появеше човек от службата с куфарче в ръка, Джак щеше да му извие врата. Искаше да си почине от работата и щеше го направи. Две дълги седмици. Щеше да вземе децата и да ги заведе в Дисниленд. Кларк имаше право. Още утре щеше да направи резервациите.

— Прибрах се — обяви Джак.

Тишина. Странно. Той слезе по стълбите и завари децата пред телевизора. Прекарваха прекалено много време пред него, но това бе грешка на баща им, нали? Трябваше да я поправи. Щеше да работи по-малко. В крайна сметка Маркъс не беше в ЦРУ за украшение. Джак достатъчно дълго бе вършил работата му.

— Къде е мама?

— Не знам — отвърна Сали, без да откъсва поглед от екрана.

Райън се качи в спалнята, за да се преоблече. От жена му нямаше и следа. Намери я в банята с една кофа пране в ръцете. Джак й препречи пътя и понечи да я целуне, но тя поклати глава. Е, не се бе случило нищо страшно.

— Какво има за вечеря, скъпа? — попита той.

— Не знам. Защо не си направиш нещо сам?

Тонът й издаваше, че влиза в бой без предупреждение.

— Какво съм направил? — попита Джак.

Той вече бе изненадан, но все още не успяваше да улови точно настроението й. В очите на Кети блестяха враждебни пламъци, а тонът на отговора направо го смрази.