Том Клэнси - Всички страхове

— И вълкът сит, и агнето цяло — каза на глас Райън.

Ситуацията приличаше на евтина комедия. Най-смешното обаче бе, че подобни ходове можеха да се окажат съвсем легални в Америка. Особено пък ако човек си наеме хитър адвокат. Доста служители от Търговската камара бяха предоставили услугите си на японците почти веднага след напускането на държавната работа.

Имаше обаче една малка подробност: Райън държеше в ръцете си доказателство за заговор. И все пак японците бяха глупави. Мислеха си, че някои от заседанията им са неприкосновени. Че някои от думите, изречени на глас, никога няма да излязат извън четирите стени, които ги бяха чули. Те не знаеха, че един от членовете на кабинета има любовница, която пък от своя страна има любовник, не по-малко словоохотлив от самата нея. Не знаеха също, че Америка получава цялата информация от заседанията им благодарение на офицер от КГБ…

— Мисли, мисли!

Ако успееха да намерят по-солидни доказателства и да представят материала на Фаулър… Но как? Думите на един шпионин нямаше да важат в съда… Освен това той беше руснак. Офицер от КГБ, работещ в трета страна.

Но пък кой казваше, че случаят трябва да бъде отнесен в истински съд с достоверни доказателства? Фаулър можеше да обсъди въпроса в кабинета си на четири очи с министър-председателя им.

Телефонът на Райън иззвъня.

— Да, Нанси?

— Директорът току-що се обади. Болен е от грип.

— Блазе му. Благодаря — затвори телефона Райън. — Грип, бабината му трънкина. — Кабът просто бе мързелив.

… Фаулър можеше да постъпи по два начина: (1) на четири очи да каже, че знае какво са си наумили и че Америка няма да търпи и той ще съобщи в Конгреса, и… или (2) просто да предостави сведенията на журналистите.

Втората възможност носеше със себе си и всички възможни неблагоприятни последици, които, разбира се, щяха да засегнат и Мексико. Фаулър не обичаше мексиканския президент и направо мразеше Институционно-революционната партия. Каквито и отрицателни качества да притежаваше американският президент, той несъмнено бе честен човек, който мрази корупцията във всичките й форми.

Първата възможност… Райън бе предупредил Ал Трент за това. Трябваше да го уведоми и за новата операция, но самият Трент имаше интереси в търговската сфера и Фаулър щеше да недоволства. От друга страна, как можеше да не каже на Трент, без да наруши закона? Райън отново вдигна слушалката.

— Нанси, можеш ли да предадеш на главния съветник, че трябва да се видя с него? Благодаря.

Сега беше ред на СПИНАКЪР. „Да видим — каза си Райън — какво ни е приготвил за днес господин Кадишев…“

— Всемогъщи Боже!

Джак се опита да не се напряга. Той прочете целия доклад, след това спря и го прочете отново. После вдигна слушалката и натисна бутона за директна връзка с Мери Пат Фоли.

Телефонът даваше „свободно“ в продължение на половин минута, докато най-сетне някой го вдигна.

— Да?

— Кой се обажда?

— Тук е заместник-директорът Райън. Къде е Мери Пат?

— В родилното, сър. Съжалявам, че не ви познах — продължи мъжкият глас. — Ед, разбира се, е при нея.

— Добре, благодаря.

Райън затвори.

— Мамка му!

Но нима можеше да се сърди на някого? Той стана и отиде в стаята на секретарката си.

— Нанси, Мери Пат е в родилното — съобщи той на госпожа Къмингс.

— О, чудесно. Е, не е чак толкова. Раждането не е от приятните преживявания — забеляза Нанси. — Цветя?

— Да, избери нещо хубаво. Ти си по-голяма специалистка от мен в тази област. Използвай кредитната ми карта.

— Да изчакам ли, докато сме сигурни, че всичко е минало благополучно?

— Да — отвърна Райън и се върна в кабинета си. — „А сега какво?“ — запита се той.

„Знаеш какво трябва да направиш. Единственият въпрос е дали наистина го искаш.“

Джак отново вдигна слушалката и натисна друг бутон за директно избиране.

— Елизабет Елиът — чу се от другия край на директната линия, достъпна само за неколцина държавни служители.

— Джак Райън.

Студеният глас стана вледеняващ.

— Какво има?

— Трябва да се видя с президента.

— За какво? — попита тя.

— Не мога да говоря по телефона.

— Телефонът е напълно сигурен, Райън.

— Не достатъчно. Кога мога да дойда? Важно е.

— Колко важно?

— Достатъчно важно, за да прекъсне предварително планираните му ангажименти, Лиз! — не й остана длъжен Райън. — Да не мислиш, че си играя на шикалки?

— Успокой топката и почакай.

Райън чу шум от прелистване на страници.