Том Клэнси - Всички страхове

Бок отново му обясни.

— Ще бъда много щастлив, ако успеем да убием и президента им.

— Щастието не означава непременно изгода. Можем да занесем бомбата и във Вашингтон, но рисковете стават големи. Прекалено големи. Командире, планът ми е напълно съобразен с обстоятелството, че имаме само една бомба и един-единствен шанс да я използваме. Преди това трябва да сведем рисковете за залавянето ни до крайност и да заложим на сигурността като основно изискване.

— А немската част от плана?

— Тя ще бъде осъществена далеч по-лесно.

— А ще проработи ли? — попита Куати, загледан в прашните хълмове на Ливан.

— Трябва. Според мен шансът е около шестдесет и пет процента.

„Най-малко ще накажем американците и руснаците — помисли си командирът. — А дали ще е достатъчно?“ — беше следващият въпрос. Куати се замисли над него и чертите на лицето му се изопнаха.

Но освен тези имаше и други въпроси. Куати си мислеше, че умира. Болестта имаше своите пристъпи и оттегляния досущ като неумолим прилив. Но далеч не бе така предвидима като прилива. Въпреки че днес се чувстваше добре, знаеше, че ще е за кратко. Шансът земният му път да приключи следващата година бе почти равен на вероятността за успех, която Бок даваше на плана си. Можеше ли да си позволи да умре, без да направи всичко, за да осъществи целта си?

Не. Пък и щом смъртта му приближаваше, какво значение имаше животът на другите? Нима не бяха неверници?

„Гюнтер също е неверник. Истински безбожник. Марвин Ръсел пък е друг — езичник. Хората, които възнамеряваш да убиеш… не са безбожници. Те са хора от Писанието. Заблудени последователи на пророка Исус, но освен това хора, вярващи в единния Бог.“

Но евреите също бяха хора на Писанието. Така казваше Коранът. Те бяха духовни предтечи на исляма и деца на Аврам също като арабите. Религията им толкова приличаше на неговата собствена. Но войната му срещу Израел нямаше нищо общо с религията. Тя бе в защита на народа му, изгонен от собствената си земя. Бяха го изгонили хора, които се оправдаваха с религиозните си вярвания, но те им служеха само като прикритие.

Куати погледна вярата си с всичките й противоречия. Израел му бе враг. Американците също. Руснаците и те. Ето в тези прости истини се заключа ваше личната му теология. Куати твърдеше, че е мюсюлманин, но движещите го сили имаха много малко общи точки с религията.

— Продължавай нататък, Гюнтер.

Сезонът в НФЛ вече бе преполовен, а „Викингите“ и „Кавалеристите“ продължаваха да играят добре. Отърсвайки се от загубата в Минесота, „Сан Диего“ си отмъстиха на непретенциозния „Индианаполис“ и го отнесоха с 45:3. „Викингите“ пък в труден мач срещу „Гигантите“ щастливо финишириха с победа и резултат 21:17. Тони Уилис премина границата от хиляда метра спринт в третата част от осмия мач за сезона. Той вече бе единодушно признат за „новобранец на годината“, а освен това стана официален говорител на НФЛ в президентската кампания против наркотиците. „Викингите“ се препънаха в „49“ и записаха загуба с 16:24. Така се изравниха със „Сан Диего“, които имаха седем победи и една загуба. Следващият им мач в Централна — „Черно-синя“ — дивизия бе срещу „Мечките“. Въобще двата отбора показваха, че няма да се шегуват. Единственото сериозно предизвикателство бяха „Делфините“ и „Ездачите“, които трябваше да се срещнат с „Кавалеристите“ в края на сезона.

Но от това на Джак не му ставаше по-леко. Сънят идваше все по-трудно въпреки нарастващото изтощение, което сякаш се превръщаше в мото на живота му. В миналото, когато му се случваше да не може да заспи, Джак се приближаваше до прозореца и гледаше залива на Чесапийк с постоянно движещите се в него корабчета и лодки. Сега седна и отново се загледа. Краката му бяха толкова нестабилни, че ставането му костваше усилия. Стомахът му протестираше срещу киселините, предизвиквани от стреса и подхранвани с кофеин и алкохол. Райън имаше нужда от сън. Дрямка, която да отпусне мускулите, и забвение за преуморения от ежедневно вземане на решения ум. Имаше нужда от спортуване. И от много други неща. Искаше отново да бъде мъж. Вместо това продължаваше да отслабва. Умът му непрестанно се занимаваше с дневните тревоги и нощните провали.

Джак знаеше, че Лиз Елиът го мрази. Дори си мислеше, че знае защо. При първата им среща преди години в Чикаго и двамата бяха в лошо настроение и запознанството им премина под знака на острите реплики. Разликата бе, че докато той предпочиташе да забравя лошите подробности — или поне повечето от тях, — Елиът явно имаше друго мнение по въпроса. Освен това имаше и вниманието на президента, който я слушаше. Заради нея никой никога нямаше да узнае за ролята на Джак във Ватиканското споразумение. Единственото направено от него вън от обсега на управлението. Райън, разбира се, се гордееше с работата си в ЦРУ, но тя бе строго политически и стратегически профилирана, докато Ватиканското споразумение имаше значение за доброто на целия свят. Джак не искаше сам да обере лаврите. В крайна сметка и други имаха заслуга за споразумението. Той просто желаеше името му да фигурира наред с другите. Нима това бе много? Работеше по четиринадесет часа на ден, през по-голямата част от времето пътуваше, три пъти бе рискувал живота си в името на родината — и за какво? За да може някаква си тъпа кучка от Бенингтън да заличи постиженията му с едно мръдване на пръста си.