Том Клэнси - Всички страхове

— Аха, разбраха, че никой не ги гони. Е, да им се обадим по „Гертруд“.

— Пълен кретен! Нима не знае, че наблизо може да има съветска „Акула“?! — изръмжа капитанът на американската подводница „Омаха“.

— Не сме усетили нищо, сър. Наоколо има само няколко риболовни кораба.

— Добре. Отбой. Нека ония на „Мейн“ се позабавляват — направи гримаса той. — Грешката е моя. Трябваше да се движим с десет вместо с петнадесет възела. Свалете скоростта до десет.

— Тъй вярно, сър. Какъв курс?

— Онези сигурно ще тръгнат на север. Нов курс на югоизток.

— Тъй вярно.

— Добра реакция, щурман. Можеше и да избегнем торпедото. Поуки?

— Вие сам го казахте, сър. Движехме се прекалено бързо.

— Учете се от грешките на капитана си, господин Обърн.

— Както винаги, сър.

Капитанът потупа младия си колега по рамото и излезе.

На тридесет и две хиляди метра от събитието „Адмирал Лунин“ се движеше точно под нивото на температурната разлика със скорост три възела. Сонарът му опипваше водата.

— Е? — попита капитанът.

— Прехванахме силен шум на едно-три-нула — отвърна хидроакустикът, сочейки точното място. — След това нищо. Петнадесет секунди по-късно нов шум ето тук… малко по-напред от първия. Смятаме, че е американска подводница от клас „Лос Анжелис“, която се движеше с пълна скорост. След това обаче намали и я изгубихме.

— Упражнение, Евгени… Първите смущения бяха от американски ракетоносец… клас „Охайо“. Как ти се струва? — попита капитан първи ранг Валентин Борисович Дубинин.

— Никой досега не е прехващал „Охайо“ в дълбоки води…

— Винаги има първи път.

— И какво ще правим сега?

— Ще се притаим и ще изчакаме. „Охайо“ са по-тихи и от спящ кит, но поне знаем, че е наблизо. Няма да я преследваме. Доста глупаво от страна на американците да вдигат такъв шум. Никога не ми се е случвало да прехващам нещо подобно.

— Правилата вече са други, капитане — забеляза офицерът на сонара. Бяха се променили твърде много. Вече нямаше нужда да казва „другарю командир“.

— Наистина е така, Евгени, сега си играем. Няма нужда да убиваме никого и можем да премерим силите си като на олимпиада.

— Забележки?

— Лично аз бих се приближил по-близо, преди да стрелям, сър — отвърна офицерът от торпедния отсек. — В интерес на истината той можеше да избегне торпедото.

— Съгласен съм. Но ние просто искахме да го поразбудим — каза Рикс.

„Тогава за какво беше цялата дандания? — запита се Клагет. — О, разбира се, да покажем колко сме агресивни.“

— Мисля, че постигнахме целта си — каза помощник-капитанът, за да подкрепи Рикс.

Всички се усмихнаха. Ракетоносците и атакуващите подводници често провеждаха съвместни учения, но обикновено предварително планирани. Както винаги „Охайо“ бе спечелила. Екипажът знаеше, че „Омаха“ е в района. Знаеше също, че тя търси руска „Акула“, която патрулният самолет Р-3 бе изгубил преди няколко дни при Алеутските острови. Сега обаче руската лодка сякаш бе потънала вдън океана.

— Вахтен офицер, поемете южен курс. С този залп доста се разшумяхме. Нека се опитаме да изчезнем, като се престорим за малко на „Омаха“.

— Тъй вярно, сър.

— Добра работа, момчета — каза Рикс и се прибра в каютата си.

— Нов курс?

— Южен — каза Дубинин. — Ще се опитаме да се скрием в района, който „Лос Анжелис“ вече е претърсила. Ще излезем над слоя и ще се опитаме да ги проследим.

Капитанът знаеше, че няма големи шансове, но все пак съдбата обичаше смелите. Или нещо подобно. Лодката му трябваше да се прибере в базата след седмица. Там щеше да влезе в док и да й бъде монтиран нов сонар. Той беше доста по-добър от сегашния и даваше големи преимущества. Вече три седмици се движеха южно от Аляска. Ако разузнавачите не грешаха, засечената току-що подводница бе „Мейн“ или „Невада“. В такъв случай тя щеше да завърши този патрул, да презареди, да извърши още един, отново да презареди и да излезе на патрул през февруари. Това съвпадаше с края на ремонта на неговата лодка. Значи следващия път отново щеше да се срещне със същия капитан. Той бе допуснал грешка. След ремонта „Адмирал Лунин“ щеше да бъде с по-тих и по-добър сонар. Дубинин се зачуди кога ли най-после ще има шанс да си поиграе с американците… „Хубаво би било“ — помисли си той. Трябваше му толкова много време, за да стигне дотук. Прекрасните години, през които учеше занаята в Северния флот при Марко Рамиус. Колко жалко, че такъв прекрасен офицер загина при нещастен случай. Но дежурството в морето бе опасно и винаги щеше да е такова. Преди да потъне, Марко бе спасил екипажа си… Дубинин поклати глава. Ако инцидентът бе станал в днешно време, американците може би щяха да му помогнат. Може би? Със сигурност щяха, точно както би постъпил и екипажът на руска подводница с авариралите си американски колеги. Промените в страната му и в света караха Дубинин да върши работата си с още по-голямо желание. Откакто се помнеше, военната игра винаги беше оспорвана, но смъртоносната й цел вече я нямаше. Разбира се, съветските и американските подводници все още бяха насочили ракетите си едни към други, но сигурно скоро и този етап щеше да отмине. Но докато заплахите все още съществуваха, той трябваше да продължава да върши работата си. Сякаш по ирония на съдбата точно когато подводниците от клас „Акула“ имаха възможност да се изравнят с американските, нуждата от тях щеше да отпадне. В момента руските лодки наподобяваха по механика на първите американски подводници от клас „Лос Анжелис“. „Нима всичко щеше да прилича на приятелска игра на карти?“ — запита се Дубинин. Защо пък не?