Том Клэнси - Дълг на честта

— Светлинен сигнал за прицелване — рапортува главният торпеден оператор. — Държа на прицел „Сиера-1“ с трета тръба.

— Рул наляво с десет градуса, нов курс едно-осем-нула — заповяда след това Кенеди, за да получи допълнителни ориентировъчни данни: по-добре да прецени разстоянието до целта, а също да получи информация за курса и скоростта на подводницата. — Да забавим малко, скорост пет възла.

Дебненето винаги бе забавно.

— Ако направиш това, все едно прерязваш собственото си гърло с тъп нож — рече Ан Куинлан с обичайната си прямота.

Килти седеше в кабинета си. По принцип човекът номер две във всяка организация би поел управлението, когато номер едно го няма, ала чудото, наречено модерни съобщителни средства, означаваше, че Роджър можеше да направи всичко, което трябва, и в полунощ от Антарктика, ако се наложеше. Включително и да изпрати изявление за пресата от самолета си в Москва, че оставя вицепрезидента си на произвола на съдбата.

Първият инстинкт на Килти беше да заяви пред целия свят, че знае, че разполага с доверието на президента. Така силно щеше да загатне, че вестникарските статии са верни, и щеше да размъти водата достатъчно, за да си отвори пространство за маневри, от каквото най-много имаше нужда.

— Онова, което трябва да разберем, Ед — изтъкна шефката на канцеларията му не за пръв път, — е кой, по дяволите, започна всичко. — Това беше единственото, което статията премълчаваше, тъй като журналистите бяха хитри. Тя не можеше да го пита колко от жените в службата е дарил с чара си. Първо, той сигурно не помнеше и, второ, трудното щеше да е да изброи тези, които не е.

— Който и да е, бил е някой близък на Лиса — отбеляза друг член на персонала. След това прозрение на всички в кабинета им просветна.

— Барбара.

— Добро попадение — каза „шефката“ (на Куинлан й харесваше да мислят за нея така). — Трябва да го потвърдим и после да я поуспокоим.

— Презряна жена — промърмори Килти.

— Ед, не искам да чувам такива неща, разбираш ли? — предупреди го Куинлан. — Кога, по дяволите, ще се научиш, че „не“ не означава „може би по-късно“? Добре, ще се видя лично с Барбара и може би ще успеем да я разубедим, но, дявол го взел, това да е за последно! Чу ли?

— Тук ли беше бюрото? — поинтересува се Райън.

— Все забравям колко добре информиран сте — отбеляза Головко само за да поласкае госта си, тъй като в действителност историята се знаеше от мнозина.

Джак се усмихна широко, като все повече се чувстваше като Алиса в Огледалния свят. Сега в стената имаше напълно нормална врата, ала поне до Юрий Андропов я прикриваше голям дървен шкаф за дрехи, защото по времето на Берия и останалите входът към кабинета на председателя на КГБ трябваше да бъде скрит. Нямаше никакви врати отстрани на главния коридор, не се виждаха такива дори в преддверието. Райън си помисли, че тази мелодраматичност сигурно е била абсурдна даже за Лаврентий Берия, чийто патологичен страх от покушение, макар и съвсем не безразсъден, бе сътворил тази тъпа предпазна мярка. Тя Не му помогна да избегне смъртта, причинена от хора, мразили го дори повече, отколкото се страхували от него. Все пак не беше ли твърде странно точно съветникът по националната сигурност на президента да влезе в кабинета НА председателя на Руската служба за външно разузнаване? Помисли си, че костите на Берия сигурно се обръщат някъде, в който и канал да бяха хвърлили урната му. Обърна се да погледне домакина си, като умът му все още си представяше дъбовото бюро и донякъде му се щеше да бяха запазили старото име на КГБ, Комитет за държавна сигурност, просто заради традицията.

— Сергей Николаич, светът наистина ли се промени толкова много за последните… Господи, едва десет години?

— Няма и толкова, приятелю. — Головко покани Джак да седне в удобен кожен стол, който датираше от предишното въплъщение на сградата като седалище на застрахователната компания „Россия“. — И все пак пред нас има толкова път.

„Бизнес“ — помисли си Джак. Е, Сергей никога не се е стеснявал по въпроса. Райън си спомни как гледаше дулото на пистолет, насочен от ръката на този човек. Всичко това обаче се случи преди така наречения „край на историята“.

— Правя всичко възможно, Сергей. Уредихме ви петте милиарда за ракетите. Между другото, хубав номер ни изиграхте. — Той погледна часовника си. Церемонията бе предвидена за тази вечер. Оставаха една ракета „Минитмън“-III и една SS-19… ако не се брояха ракетите SS-19 в Япония, които бяха прекроени на ракетоносители за сателити.