Том Клэнси - По заповед на президента

— Здравейте — каза Джон и стисна ръката на търговеца. — Аз съм полковник Кларк. Това е майор Чавес.

— От американските военновъздушни сили?

— Точно така — отвърна Динг.

— Обичам самолетите. На какво летите?

— На всичко — отговори Кларк. Работата с местния бизнесмен очевидно вече беше почти опечена. — Имаме няколко въпроса, ако не възразявате.

— За маймуните ли? Защо се интересувате от маймуните? Вашият човек не ми обясни.

— Толкова ли е важно? — попита Джон и подаде плика. Търговецът го пъхна в джоба си, без да го отваря. Явно бе преценил сумата по дебелината.

— Прав сте, не е важно. И така, с какво мога да ви помогна?

— Вие продавате маймуни — каза Джон.

— Да, търгувам с тях. За зоологически градини, за частни колекционери и за медицински лаборатории. Елате, ще ви покажа. — Той ги поведе към една сграда с три страни, издигната от гофрирана ламарина, или поне така изглеждаше. Там имаше два камиона и петима работници, които ги товареха. Всички бяха с дебели кожени ръкавици.

— Току-що получих заявка от вашия Център по контрол върху болестите в Атланта за сто зелени маймуни — обясни търговецът. — Хубави животинки, но с много неприятен характер. Местните фермери са вдигнали ръце от тях.

— Защо? — попита Динг, загледан в клетките. Бяха направени от стоманена тел, с дръжки в горната част. От разстояние сякаш бяха с размерите на онези, които се използваха за транспортиране на птици до пазарите… отблизо обаче изглеждаха малко по-големи. Но иначе почти същите…

— Унищожават посевите. Те са вредители, като плъховете, но по-умни от тях. Не бива да се вдига толкова шум, че били използвани за медицински експерименти. — Търговецът се изсмя. — Като че ли са на привършване! Тук направо гъмжи от тях. Правим хайка в някой район, хващаме трийсетина, и след месец можем пак да отидем и пак да си уловим толкова. Фермерите направо със сълзи на очи ни молят да ги изтребим.

— Наскоро е трябвало да приготвите пратка за Атланта, но сте ги продали на някакъв друг човек, нали така? — попита Кларк и хвърли поглед към партньора си, който не се приближи към сградата заедно с тях, а тръгна да я обикаля. Взираше се в празните клетки. Може би мирисът го притесняваше. Беше необичайно силен.

— Не ми платиха навреме, а през това време се появи друг клиент — обясни търговецът. — Това е бизнес, полковник Кларк.

Джон се ухили.

— Не съм изпратен тук от Бюрото за етика в бизнеса. Просто искам да знам на кого сте ги продали.

— На един купувач — каза търговецът. — Какво още би трябвало да ме интересува?

— Откъде беше той? — заупорства Кларк.

— Не знам. Плати ми в долари, но не беше американец. Спокоен мъж — припомни си търговецът, — дори малко неприветлив. Да, знам, че закъснях с пратката за Атланта, но и те закъсняха с плащането. Вие, за щастие, не сте като тях.

— По въздуха ли тръгнаха?

— Да, с един стар 707. Направо го претъпкаха. И не бяха само моите маймуни. Бяха ги събирали откъде ли не. Разбирате ли, зелените маймуни ги има навсякъде. Те живеят на територията на цяла Африка. Вашите обожатели на животните не са прави, че зелените маймуни щели да бъдат изтребени. Виж, горилата, признавам, е съвсем друго нещо. Обаче за тях плащат луди пари.

— Имате ли някакви писмени документи? Името на купувача, митническата декларация, регистрацията на самолета?

— Искате да кажете данни от митницата! — Той поклати глава. — Жалко, но нямам. Може би са се изгубили.

— Но сигурно имате договореност с управлението на летището — произнесе Джон с усмивка — вярно, малко пресилена.

— Да, вярно е, че имам доста приятели в правителството. — Търговецът се подсмихна лукаво. «Е, да не би корупцията да е ограничена само върху територията на Америка» — помисли Кларк.

— И не знаете накъде са потеглили?

— Не, тук не мога да ви помогна. Ако можех, бих го сторил с радост — отвърна търговецът и се потупа по джоба, където бе прибрал плика. — Съжалявам, но при някои от сделките ми писмените документи не са в пълен състав.

Кларк разбра, че няма да научи нищо повече. Търговецът беше изобретателен бизнесмен, а и местните власти при съответната такса си затваряха очите. Маймуните пък едва ли бяха жизненоважна национална принадлежност, ако приемеше твърдението на търговеца, че Африка гъмжала от тях, за чиста монета. А той по всяка вероятност казваше истината. Звучеше достатъчно убедително. Фермерите щяха да са наистина щастливи, ако успееха да се отърват от тая напаст, която унищожаваше посевите им и вдигаше невъобразим шум — като бар в петък вечер. Маймуните посягаха и дращеха облечените в ръкавици ръце на носачите. Какво пък, по дяволите, денят им не беше от най-щастливите. А като стигнеха в Атланта, щеше да стане още по-лошо. Дали бяха достатъчно интелигентни, за да го разберат? Кларк знаеше, че са. Човек не транспортира такова гъмжило само за магазинерите, продаващи домашни питомци. В момента обаче жалостта му към животните беше напълно изчерпана, не можеше да се притеснява за съдбата им.