Том Клэнси - По заповед на президента

— Освен горивото — вметна Джери. — Всичко идва от една и съща цистерна.

— Какво друго? Какво може да се случи, когато двигател излезе от строя?

— Ако не внимаваш, можеш да изгубиш управление. Всичко изведнъж се разтърсва, самолетът се накланя към страната на мъртвия двигател. Така веднъж загубихме един Лиър VC-21. Ако ти се случи по време преходна маневра, става страшничко. Но ние сме обучени и за такива ситуации и екипажът ни е летял и в такова положение, това го има и в бордовия дневник. Онези двамата са били опитни пилоти. Но така или иначе, радарът не е показал да са правили маневра. Така че тази причина я изключваме. Най-вероятната причина е лошо гориво, но либийците казаха, че горивото било наред.

— Освен ако екипажът изведнъж не е отказал тотално — пак се обади Джери. — Но дори и това не е за вярване. Искам да кажа, че специалистите предвиждат дори и такива ситуации и екипажът се учи как да ги преодолява, нали разбирате? Аз самият имам три хиляди летателни часа.

— Аз имам четири хиляди и петстотин — каза жената. — По-безопасно е, отколкото да караш кола. Освен това ние всички си обичаме работата.

Кларк кимна. Нямаше повече въпроси.

— Остават три часа до Найроби, полковник — каза пилотът.

— Добре, но как ще се върна? — попита Раман по телефона.

— Засега няма да се връщаш — каза му Андреа. — Стой си там. Може би ще успееш да помогнеш на ФБР при разследването.

— Страхотно!

— Спокойно. Нямам време за разправии — тросна му се тя.

— И аз нямам. — И той затвори.

Странно. Джеф винаги се бе отличавал с изключително спокойствие. Но кой ли беше спокоен в момента?

— Бил ли си тук преди, Джон? — попита Чавес, докато самолетът се снижаваше към пистата.

— Веднъж. Видях само сградата на летището. — Кларк разкопча колана си и се протегна. Слънцето залязваше, но за съжаление това не означаваше края на и без това дългия им работен ден. — Повечето от това, което знам, идва от книгите за лова, нали ме разбираш.

— Но ти не ходиш на лов… — учуди се Динг.

— Ходех навремето. И още обичам да чета за тия неща. Не можеш да си представиш колко е приятно да стреляш по същества, които не могат да ти отвърнат с куршуми.

— Е, едва ли е толкова възбуждащо. Може би само по-безопасно — засмя се Динг.

Слязоха. Кения имаше малки военновъздушни сили, макар че какво именно правеха, беше загадка за двамата «офицери» и изглежда, щеше да си остане загадка. Самолетът отново бе посрещнат от служител на посолството, този път от военния аташе, чернокож полковник със значка на ветеран от войната в Персийския залив.

— Полковник Кларк, майор Чавес… Чавес, ти ли си?

— Нинджа! — ухили се Динг. — Ти беше от нашата бригада!

— А ти изчезна. Явно са те намерили. Спокойно, господа, знам откъде сте, но нашите домакини са в мъгла на тая тема — предупреди ги офицерът и веднага попита: — Как са нещата у дома?

— Лоши — отвърна Динг.

— Това ми напомня нещо… биологическата война е основно психологическо оръжие… като заплахата за атака с химическо оръжие през деветдесет и първа, нали?

— Може би — отвърна Кларк. — Обаче е много кофти, полковник.

— Много — съгласи се аташето. — Имам семейство в Атланта. Според Си Ен Ен в града нямало регистрирани заболели.

— Бързо научаваш новините. — Джон му връчи последните данни, получени на борда на самолета. — Това ще ти даде по-добра представа от телевизията. «По-добра» май не беше най-подходящата дума.

Полковникът явно изпълняваше длъжността и на шофьор. Седна зад волана и прехвърли набързо страниците.

— Няма ли да има официално посрещане този път? — попита Чавес.

— Не. Ще ни чака ченге. Помолих един приятел от министерството да се отнасят с нас като с дребни посетители от нисък ранг. Имам доста добри връзки.

— Не е зле — одобри Кларк.

Потеглиха. Пътят им отне само десет минути. Кантората на търговеца беше в покрайнините на града, почти в гората. Двамата бързо разбраха защо.

— Господи! — възкликна Чавес, щом слезе от колата.

— Шумни са, нали? Бях тук сутринта. Той подготвя една пратка за Атланта. — Военният аташе отвори куфарчето си и подаде на Кларк един плик. — Дръжте, ще ви потрябва.

— Благодаря. — Кларк пъхна плика в джоба си.

— Добре дошли! — възкликна търговецът. Беше едър мъж и ако се съдеше по шкембето му, очевидно нормата му не падаше под каса бира дневно. До него стоеше някакъв униформен офицер, очевидно полицай. Аташето отиде при него и го дръпна встрани. Ченгето не изглеждаше да има нещо против. Техният човек явно си знаеше работата.