Том Клэнси - По заповед на президента

— Какво правите по въпроса? — попита репортерът от Ей Би Си.

— Имате предвид Килти или Ирак? — попита Райън. Гласът му показваше за какво трябва да става въпрос.

— Килти, сър.

— Помолих ФБР да провери как стоят нещата. Очаквам да ми докладват по-късно днес. Имаме да вършим достатъчно други неща.

— Едно допълнение — ами онова, което казахте на губернаторите във вчерашната си реч, и онова, което каза вицепрезидентът Килти тази сутрин? Наистина ли искате неопитни хора да…

— Да, така е. На първо място, разполагаме ли с хора, които да имат опит в Конгреса? Отговорът е, че те не са много. Оцелели са неколцината, които са имали щастието да се намират някъде другаде през онази нощ. А освен тях? Хората, загубили предишните избори ли? Тях ли искате? Аз смятам, че страната се нуждае от хора, за които знаем, че могат да вършат работа. Простата истина е, че системата на управление по самата си природа е неефикасна. Не можем да я направим по-ефикасна като изберем хора, работили през целия си живот в нея. Идеята на основателите на нашата държава е за граждански законодатели, а не за постоянна управляваща класа. В това отношение, струва ми се, съм съгласен с намеренията на създателите на Конституцията. Следващият въпрос?

— Но кой ще реши въпроса? — попита репортерът от «Лос Анджелис Таймс». Не беше нужно да пояснява за кой въпрос става дума.

— Въпросът е решен — отвърна Райън. — Благодаря ви, че дойдохте. Извинете ме, днес имам много работа. — Той взе бележките си и понечи да тръгне надясно.

— Господин Райън! — извикаха повече от десетина гласове. Президентът излезе през вратата и зави зад ъгъла. Арни го очакваше.

— Не беше зле, като се имат предвид обстоятелствата.

— Освен едно. Никой от тях не се обърна към мен с «господин президент».

Мауди проведе разговора, което му отне само няколко секунди. След това се насочи към изолационното отделение. Излязъл навън, той облече защитното си облекло, като внимателно провери материята за дупки. Костюмът беше произведен от европейска компания по модел на «Америкън Рейкъл». Плътната синтетична тъкан бе нелепо синьо-сива, подсилена със специално влакно. Отзад на колана висеше вентилационната инсталация. Тя вкарваше в костюма филтриран въздух и поддържаше малко по-високо налягане, така че при скъсване да не проникне въздух отвън. Не се знаеше дали еболата се разпространява по въздуха, а никой не искаше да е първият, който да го докаже. Лекарят отвори вратата и влезе. Там беше сестра Мария Магдалина, която се грижеше за своята приятелка. Беше облечена по същия начин. И двамата отлично знаеха какво означава за пациентката им да ги вижда в костюмите, ясно издаващи страха им от онова, което тя носи в себе си.

— Добър ден, сестро — каза той и взе закачения на крака на леглото картон в защитените си с ръкавици ръце. Температура 41.4, въпреки леда. Пулс 115. Дишане 24 и плитко. Кръвното налягане започваше да се понижава поради вътрешния кръвоизлив. Бяха й прелели още четири единици кръв, но навярно беше загубила поне толкова, най-вече вътрешно. Химическият състав на кръвта й побесняваше. Мауди й предписваше толкова големи дози морфин, колкото му позволяваше опасността от спиране на дишането й. Сестра Жана Батист бе почти в безсъзнание — би трябвало да е изпаднала в кома от лекарствата, но болката беше прекалено силна, за да й го позволи.

Сестра Мария Магдалина просто го гледаше през пластмасовата си маска. Скръбта в очите й се беше превърнала в отчаяние, което религията й забраняваше. Двамата с Мауди бяха виждали всякакви случаи на смърт — от малария, рак, СПИН. Но това бе нищо в сравнение с бруталната жестокост на еболата. Тя поваляше толкова бързо, че пациентът нямаше време да се подготви, да кали разума си, да укрепи душата си с молитва и вяра. Напомняше на пътно произшествие, внезапно, но достатъчно дълго, за да предизвика страдание — ако дяволът беше участвал в Творението, това бе неговият дар за света. Лекар или не, Мауди остави тази мисъл. Дори дяволът можеше да е полезен.

— Самолетът е на път — каза той.

— Какво ще стане?

— Професор Русо предложи ефикасен метод на лечение. Ще извършим пълна замяна на кръвта. Първо кръвният източник ще бъде свален и кръвоносната система ще бъде прочистена със солен окис. После професорът предлага да й прелеем кръв, в която има антитела на ебола. На теория по този начин антителата систематично и едновременно ще атакуват вируса.

Монахинята се замисли. Методът не беше толкова радикален, колкото можеше да си представи. Пълната замяна на човешката кръв представляваше процедура, датираща от края на 60-те години, и се използваше при лечение на напреднала фаза на менингит. Можеше да се използва рутинно и изискваше сърдечно-белодробен байпас апарат. Но това бе нейна приятелка и Мария Магдалина не можеше да мисли за други пациенти и практични съображения.