Том Клэнси - По заповед на президента

— Това е «три» — каза един техник от втората станция, разчитайки екрана пред себе си. — Трима старши офицери се насочват към хиподрума. Малко е раничко за надбягвания, нали?

— Може би среща? — попита жената лейтенант. Това беше военна станция и техникът, сержант с петнайсетгодишна служба, знаеше доста повече за работата от новия си шеф. Тя поне бе достатъчно умна, за да задава въпроси.

— Така изглежда.

— Защо там?

— Насред града е, не в някоя правителствена сграда. Ако излизаш на среща с гаджето си, не си оставаш вкъщи, нали? — Екранът се промени. — Добре, засякохме още един. Там е също и шефът на военновъздушните сили — бил е, навярно. Анализът на радиосигналите, изглежда, показва, че срещата е приключила преди около час. Ако бяхме засекли шифровъчната им техника по-рано…

— Какво е съдържанието на съобщенията?

— Само къде да отидат и кога, нищо съществено, нищо за причината за срещата.

— Кога е погребението, сержант?

— По залез-слънце.

— Да? — вдигна слушалката Райън. Лесно можеше да разбере колко е важно обаждането по това на коя линия е. Този път беше от свързочната служба.

— Майор Канън, сър. Получаваме информация от Саудитска Арабия. В момента се опитват да я анализират. Казаха ми да ви съобщя.

— Благодаря. — Райън затвори телефона. — Знаете ли, би било добре всичко това да се случва едно по едно. В Ирак става нещо, но още не са сигурни какво. Предполагам, че трябва да започна да се интересувам. Нещо друго, което да се налага да направя сега?

— Наредете да охраняват вицепрезидента Килти — предложи Мартин. — Така или иначе, по закон има право на това като бивш вицепрезидент — за колко време? Шест месеца? — попита Прайс юристът.

— Точно така.

— Имате ли някакво мнение по въпроса?

— Не, сър.

— Жалко. — Мартин се замисли.

Служебният самолет на Ед Фоли беше голям и грозен товарен Локхийд С-141В, известен във военните среди като «помиярката». В товарното му отделение имаше голямо ремарке с интересна история. Първоначално бе построено от компанията «Еърстрийм» като устройство за посрещане на астронавтите от «Аполо», макар че беше резервно и всъщност изобщо не го използваха за тази цел. То позволяваше на висшите официални лица да пътуват в домашни удобства и се използваше главно от висши служители в разузнаването. Така те можеха да пътуват и в анонимност, и в комфорт. Във военновъздушните сили имаше много товарни самолети и отвън този на Фоли приличаше на всеки друг — голям, зелен и грозен.

След изтощителен полет самолетът се приземи в «Андрюс» точно преди пладне. Бяха изминали около 11 000 км за 17 часа и два пъти бяха зареждали гориво във въздуха. Фоли бе пътувал с трима помощници, двама от които от Службата за сигурност и охрана — ССО. Възможността да вземат душ подобри настроението на всички и нощният им сън не беше обезпокояван от сигналите, започнали да пристигат няколко часа преди това. В момента, в който самолетът спря и вратите се отвориха, Фоли бе бодър и запознат с обстановката. Това не му се случваше достатъчно често, че да го възприема по друг начин, освен като чудо. Още по-добре, че жена му чакаше да го посрещне с целувка.

— Здрасти, скъпи.

— Този път наистина трябваше да летим заедно — с блясък в очите отбеляза съпругът й. После делово попита: — Какво казват за Ирак?

— Нещо става. Поне девет, а навярно двайсетина висши офицери са се събрали на тайна малка среща. Не знаем каква е причината. — Те се наместиха на задната седалка в автомобила и тя му подаде папката. — Между другото, повишават те.

— Какво? — рязко вдигна глава Ед.

— Ставаш директор. Действаме по план «Индиго» и Райън иска да разработиш нещата за Хълма. Аз си запазвам старата длъжност и започвам да ръководя отдела си така, както искам, нали, скъпи? — сладко му се усмихна тя. После му разказа за другия проблем на деня.

Кларк имаше свой собствен кабинет в Ленгли и старшинството му гарантираше изглед към паркинга и заобикалящите го дървета. Дори споделяше една секретарка с още четирима други старши оперативни работници. В много отношения Ленгли беше за него чужда земя. Официалната му длъжност беше обучаващ офицер във «Фермата». Идваше в щаба да носи доклади и да бъде информиран за нови случаи, но тук не му харесваше. Бюрократите искаха нещата да стават по техния начин. Не им трябваха отклонения. Не си правеха труда да остават след края на работното време и в резултат на това да пропускат любимите си телевизионни предавания. Не обичаха много изненадите и данните, които ги караха да премислят нещата. Те бяха бюрократичната опашка на една разузнавателна служба, но опашката на ЦРУ беше станала толкова голяма, че въртеше кучето, без дори сама да се помръдва. Това явление не бе съвсем необичайно, но когато нещата тръгнеха на зле, именно той рискуваше живота си и ако някога го убиеха, от него щеше да остане само едно досие, а хората, които правеха оценките на националното разузнаване, много често основаващи се на вестникарски материали, бързо щяха да го приберат в архива и да го забравят.