Том Клэнси - Дъга Шест

— Да, горе-долу.

— Ако е така, то всички те са го запазили в тайна от мен и хората ми. Международен заговор? — Купър изсумтя. — При това тази сбирщина е твърде бъбрива, нали се сещаш. Всеки се вре в работата на другите.

— Значи, според теб няма такова нещо?

— Не и доколкото знам, Бил. Това е нещо, в което вярват лаиците, разбира се, но всъщност не съществува, освен ако това не е същата сган, която уби Джон Кенеди — добави Купър.

— И аз така мислех, Мартин, но трябваше да го отметна. Благодаря ти, приятелю.

— Бил, имаш ли някаква представа кой може да е нападнал онова момче, Остерман, във Виена?

— Не. Ти познаваш ли го?

— Шефът ми го познава. Срещал съм се веднъж с него. Изглежда свестен тип. И е доста умен, между другото.

— Всъщност това, което знам, е което показаха по телевизията тази сутрин. — Беше пълна лъжа и Мартин така или иначе щеше да го разбере, Тоуни беше сигурен в това.

— Е, които и да бяха момчетата, дето го отърваха, свалям им шапка. На мен лично ми мирише на СВС.

— Нима? Какво пък, това не би било изненадващо, нали?

— Всъщност не. Радвам се, че се чухме, Бил. Какво ще кажеш да вечеряме някой път?

— С удоволствие. Ще ти се обадя следващия път, когато дойда в Лондон.

— Чудесно. Жив и здрав.

Тоуни остави слушалката. Изглежда, Мартин беше стъпил на краката си, след като остави външното разузнаване, което беше намалило числения си състав след края на Студената война. Какво пък, това трябваше да се очаква. „От нещата, в които вярват лаиците“ — помисли си Тоуни. Да, това съвпадаше. Фюрхтнер и Дортмунд бяха комунисти и като такива не биха могли нито да се доверят, нито да повярват в принципите на свободния пазар. В тяхната вселена хората можеха да забогатяват само ако мамят, експлоатират и заговорничат с други хора от същото тесто. А какво означаваше това?…

Защо бяха нападнали дома на Ервин Остерман? Не можеш да обереш човек като него. Той не си държеше парите в брой или в златни кюлчета. Това бяха електронни, теоретични пари, които съществуваха единствено в паметта на компютрите и пътуваха по жицата, а такива пари трудно могат да се ограбят, нали?

Не, това, което притежаваше човек като Остерман, беше информацията, най-големият източник на власт. Бяха ли готови Фюрхтнер и Дортмунд да убиват заради това? Така изглеждаше. Но дали двамата мъртви вече терористи бяха от породата хора, които можеха да се възползват от подобна информация? Не, едва ли, защото ако бяха, щяха да знаят, че това, което търсят, просто не съществува.

„Някой ги е наел“ — помисли си Тоуни. Някой ги беше изпратил на тази акция. Но кой?

И е каква цел? Което беше дори по-добър въпрос. Въпрос, от чието разрешаване той може би щеше да научи отговора и на първия.

„Да се върнем назад — каза си той. — Ако някой ги е наел за тази работа, кой би могъл да е той? Очевидно някой, свързан със старата терористична мрежа, някой, който е знаел къде да ги намери и когото те са познавали и са можели да му се доверят до достатъчна степен, за да рискуват живота си.“ Но Фюрхтнер и Дортмунд в идеологическо отношение бяха чисти комунисти. И познатите им трябваше да са от същата порода, а те със сигурност не биха се доверили и не биха получили заповеди от лице с друга политическа окраска. Как иначе би могла тази въображаема личност да знае къде и как да се свърже с тях, да разчита, че ще му повярват, и да ги прати на смъртоносна акция в преследване на нещо, което в действителност не съществува?…

Някой техен началник? Някой, изповядващ същата система на политически убеждения, който е могъл да им заповяда или поне да ги мотивира да извършат нещо опасно?

Трябваше му повече информация и той щеше да се възползва от връзките си, за да получи всички късчета от австрийско-германското разследване. За начало позвъни до Уайтхол, за да се увери, че са му осигурили пълни заложници.

— Динг, твоят план за обезвреждане не ми хареса — заяви Кларк в заседателната зала.

— На мен също, мистър К, но без хеликоптер нямах голям избор — отвърна Чавес самоуверено. — Но не това всъщност ме плаши.

— А кое? — попита Джон.

— Нунън повдигна този въпрос. Всеки път, когато се озовем на някое място, наоколо има хора — публика, репортери, телевизионни екипи и така нататък. Какво би станало, ако някой от тях има клетъчен телефон и се обади на лошите вътре, и им каже какво става? Съвсем просто, нали? Преебават ни, заедно с някои от заложниците.

— Би трябвало да се справим с това — каза Тим Нунън. — Става дума за начина, по който действа клетъчният телефон. Той излъчва сигнал, за да съобщи на локалната клетка, че е включен, за да могат компютърните системи да препратят входящия сигнал към него. Окей, ние можем да осигурим средство за засичането на този сигнал и може би да блокираме пътя на сигнала… може би дори да клонираме телефона на противника, да прихванем входящ сигнал и да напъхаме в торбата всичките гадни копелета. Но ми трябва този софтуер, и то веднага.