Том Клэнси - Дъга Шест

— Звучи логично… особено при физическата и стрелкова подготовка, на която бездруго се подлагаме. Доминго и Питър обаче не са много съгласни.

— И двамата знаят как да изпълняват заповеди… и ще търсят съветите ни, когато се налага. Всеки го прави. Аз със сигурност го правех, когато имах възможност. — Което изобщо не се беше случвало често, макар Джон да си спомняше, че твърде често му се беше искало да има такава възможност.

— Съгласен съм с предложението ти, Джон — повтори Стенли. — Да го впишем ли към докладните?

— Още днес — кимна Кларк.

— Мога да го направя, Джон — каза директорът на ЦРУ. — Макар че това означава разговор с Пентагона.

— Още днес, ако е възможно, Ед. Това наистина ни трябва. Пропускът е мой, че не се сетих по-рано. Сериозен пропуск — добави мрачно Кларк.

— Случва се — отбеляза Фоли. — Добре, остави ме сега да завъртя няколко телефона и ще ти се обадя.

Той прекъсна връзката и размисли няколко секунди, после намери номера на ГИКС-ЗМИЯТА, както наричаха на смях поста. Главнокомандващият Командата за специални операции във военновъздушната база Макдил край Тампа, Флорида, беше шефът на всички „ядачи на змии“, хората от специални операции, от чийто състав ДЪГА беше подбрала своя американски персонал. Генерал Сам Уилсън беше човекът, който заемаше стола зад това бюро, без да се чувства особено удобно. Кариерата си беше започнал като доброволец, пожелал обучение във въздушните части или като рейнджър, после се беше преместил в Специалните сили, които беше напуснал, за да получи колежанската си степен по история в Държавния университет в Северна Каролина, после се беше върнал в армията като лейтенант втори ранг и стремглаво се беше изкачил по стълбата. На петдесет и три години, младолик, сега той носеше на раменете си четири блестящи звезди и командваше една обединена многофункционална команда, включваща представители на всички родове войски, всички от които знаеха да изпекат змия на открит огън.

— Здрасти, Ед — каза генералът по защитената телефонна линия. — Какво става в Лангли? — Специалните сили поддържаха близки връзки с ЦРУ и често му осигуряваха разузнавателни данни или мускули за провеждането на някоя по-трудна операция.

— Имам една молба от ДЪГА — каза директорът на ЦРУ.

— Пак ли? Те вече ми опоскаха частите, нали знаеш?

— Но ги използват добре. Онова обезвреждане в Австрия вчера беше тяхна работа.

— Изглеждаше добре на телевизията — призна Сам Уилсън. — Ще получа ли допълнителна информация? — Което означаваше информация кои са били лошите.

— Целия пакет, след като го завършат, Сам — обеща Фоли.

— Окей, от какво има нужда момчето ти?

— От авиатори. Пилоти и хеликоптери.

— Знаеш ли колко време е нужно да се обучат тези хора, Ед? Господи, това е адски скъпо.

— Зная, Сам — увери го гласът от Лангли. — Британците също ще бутнат нещо. Познаваш Кларк. Той не би го искал, ако нямаше нужда.

Да, Уилсън познаваше Джон Кларк — веднъж той беше спасил една провалена операция и заедно с това група войници, а после и няколко президенти. Бивш флотски СЕАЛ, казваха от Управлението за него, със солидна колекция медали и доста постижения зад гърба си. А тази група ДЪГА имаше вече две успешни операции в актива си.

— Добре, Ед, колко?

— Един истински добър, засега.

Тъкмо това „засега“ най-много притесняваше Уилсън. Но…

— Добре, ще ти се обадя по-късно.

— Благодаря ти, Сам. — Едно от хубавите неща при Уилсън, знаеше Фоли, бе, че не се ебаваше със сроковете. Кажеше ли „по-късно“, това означаваше още днес.

Честър нямаше да издържи дори толкова, колкото беше очаквал Килгор. Функциите на черния му дроб спираха по-бързо от всичко, което бе виждал — или чел в медицинската литература. Кожата му беше прежълтяла като блед лимон и отпусната. Дишането му също беше затруднено, отчасти заради голямата доза морфин, за да го държи в безсъзнание или поне вцепенен. Както Килгор, така и Барбара Арчър бяха поискали да го третират с възможно най-агресивни медикаменти, за да разберат дали някакво лечение може да подейства срещу „Шива“, но голите факти бяха, че състоянието на Честър беше толкова сериозно, че никакъв режим на лечение не можеше да се справи с него. И с „Шива“.

— Два дни — заяви Килгор. — Може би и по-малко.

— Опасявам се, че си прав — съгласи се доктор Арчър. Тя разполагаше с всякакви идеи за справяне със случая: от конвенционални — и почти със сигурност безполезни — антибиотици до Интерлевкен-2, който според някои можеше да има клинично приложение в случаи като този. Разбира се, на съвременната медицина тепърва предстоеше да изнамери средство за борба с всички вирусни заболявания, но някои мислеха, че подпирането на телесната имунна система от една страна може да има ефект за подпомагането й в друга, а напоследък на пазара излизаха много нови, мощни синтетични антибиотици. Рано или късно някой щеше да изобрети вълшебното куршумче срещу всички вирусни заболявания. Но засега все още не. — Калий? — попита тя, след като прецени изгледите за пациента и нищожната стойност на опитите им да го лекуват повече. Килгор сви рамене в знак на съгласие.