Том Клэнси - Дъга Шест

Старшите членове на екипа не обичаха този род дискусии, защото той им напомняше, че колкото и да са добри бойците на ДЪГА, те все пак не са нито богове, нито супермени. До този момент бяха имали два инцидента и при двата не бе дадена цивилна жертва. Това водеше до известно самодоволство от страна на командването, усилено още повече от факта, че Екип 2 беше извършил съвършено като картинка обезвреждане при неблагоприятни тактически обстоятелства. Тренираха хората си да бъдат супермени, съвършени физически, свръхтренирани в използването на огнестрелни оръжия и експлозиви, и най-вече — духовно подготвени за светкавично унищожение на човешки живот.

Членовете на Екип 2, насядали около масата, гледаха Кларк спокойно и обсъждаха всичко със забележително самообладание, защото снощи бяха разбрали, че планът е уязвим и опасен, но въпреки това го бяха реализирали и бяха обяснимо горди, че са успели в най-трудното и са спасили живота на заложниците. Но Кларк поставяше на изпитание качествата на командира на техния екип и това не им харесваше. За бившите членове на СВС сред тях отговорът беше прост — съдържаше се в мотото на бившия им полк: „На когото му стиска, печели“. На тях им беше стискало и те бяха спечелили. Може би единственият недоволен член на екипа беше първи сержант Хулио Вега. Озо носеше картечницата, на която тепърва предстоеше да влезе в играта. Дългобойните снайперисти, както разбираше Вега, се чувстваха напълно доволни от себе си, както и момчетата с лекото въоръжение. Той беше там, само на няколко метра от Вебер, готов да осигури огнево прикритие, ако някой от лошите беше извадил късмет и успееше да избяга, откривайки огън. Щеше да го разреже на две със своята М-60. И какво излезе? Че не може да вземе участие в играта.

— И до какво ни води всичко това? — попита Чавес. — Какви са нашите оперативни насоки в случай, че има вероятност някой заложник да бъде убит?

— Задачата си остава да се спасят заложниците, когато това е осъществимо — отговори Кларк.

— И водачът на екипа на място решава кое е осъществимо и кое не?

— Точно така — потвърди ДЪГА Шест.

— Значи се върнахме там, откъдето започнахме, Джон — изтъкна Динг. — Тоест Питър и аз поемаме цялата отговорност и цялата критика, ако някой друг не хареса това, което сме направили. — Той замълча за миг. — Аз разбирам отговорността, произтичаща от това да си командир на терена, но щеше да е добре, ако имаше нещо по-твърдо, на което да се опрем, нали разбирате? Грешки ще се случват, рано или късно. Може да не ни харесва, но го знаем. Така или иначе, казвам ви го тук и сега: Джон, аз виждам нашата цел в това да запазим живота на невинните и ще остана на тази позиция.

— Съгласен съм с Чавес — каза Питър Ковингтън. — Това трябва да бъде нашата основна позиция.

— Никога не съм казвал, че не е — заяви Кларк, на когото изведнъж взе да му става тягостно.

Проблемът беше, че лесно можеше да възникнат ситуации, в които да не е възможно да се спаси живот — но обучението за такава ситуация се намираше някъде между много трудното и почти адски невъзможното, защото всички терористични инциденти, с които щеше да им се налага да се справят, щяха да са толкова различни, колкото и самите терористи и местата, които щяха да избират. Поради което той беше длъжен да се доверява на Чавес и Ковингтън и можеше да съставя учебни сценарии, които да ги принуждават да мислят и действат, с надеждата, че практиката ще им помогне при бойни условия. „Беше много по-лесно като полеви офицер в ЦРУ“ — помисли си Кларк. Там той винаги беше имал инициативата, почти винаги беше избирал времето и мястото на действие в своя полза. ДЪГА обаче трябваше винаги да бъде реактивна, да реагира на инициативата на други. Този прост факт беше причината да тренира хората си толкова упорито, за да може опитът им да компенсира това неравенство. И в два поредни случая това беше подействало. Но щеше ли да продължи да работи?

Така че, като начало, реши Джон, отсега нататък по един или повече от старшите членове на ДЪГА щеше винаги да придружава екипите на място, за да им осигури поддръжка — някой, на когото водачите на екипи да могат да се опрат. Разбира се, на тях нямаше да им хареса наставничеството зад гърба им, но това не можеше да се избегне. С тази мисъл той разпусна оперативката, извика Ал Стенли в кабинета си и му представи идеята си.

— Съгласен съм, Джон. Но кои са старшите, които можем да изпращаме?

— Ти и аз като начало.