Том Клэнси - Дъга Шест

Килгор поклати глава. Имаше да се свърши още много работа, а както обикновено, времето не стигаше.

Кларк и Стенли прегледаха записа на операцията още рано заранта, заедно с Питър Ковингтън, все още запотен след сутрешните упражнения с Екип 1. Чавес и неговите хора все още спяха.

— Тактическата обстановка беше повече от ужасна. И Чавес е прав — каза майор Ковингтън. — Трябват ни собствени хеликоптерни екипажи. Вчерашната акция просто плачеше за това, но не разполагахме с необходимото. Точно затова той трябваше да разчита на късмета си.

— Би могъл да помоли армията им за помощ — изтъкна Стенли.

— Двамата знаем много добре, че не можеш да предприемеш важен ход с хеликоптерен екипаж, който не познаваш и с който не си се сработил — отбеляза Ковингтън. — За този проблем трябва да се погрижим незабавно.

— Така е — съгласи се Стенли и погледна Кларк.

— Това не влиза в оценката на атаката и обезвреждането, но разбирам — каза Кларк. Как, по дяволите, бяха пропуснали това изискване? — Но първо трябва да огледаме всички видове хеликоптери, които може да ни се наложи да използваме, и после да видим дали можем да намерим хора, които са запознати с повечето от тях.

— В идеалния случай бих се радвал, ако разполагахме с „Найт Сталкер“… но ще трябва да го взимаме с нас навсякъде, а това значи да имаме причислен към нас транспортен самолет С-5 или С-17 — отбеляза Стенли.

Кларк кимна. Версията „Найт Сталкер“ на „Макдонъл Дъглас“ беше създадена специално за единицата „Таск Форс“ 160, която сега беше зачислена към 160-и полк за специални въздушни операции — 16 ПСВО, — базиран във Форт Камбъл, Кентъки. Те бяха може би най-дивата тайфа авиатори на света и действаха тайно с пилоти, подбрани от други страни — най-често с представители на Великобритания и Израел. Реално погледнато, осигуряването на хеликоптери и полетни екипажи, зачислени към ДЪГА, щеше да е лесната част. По-трудното беше осигуряването на транспорта, необходим за придвижването на хеликоптера до съответното място. Това беше почти толкова трудно, колкото да скриеш слон в училищен двор. С един „Найт Сталкер“ те щяха да разполагат с универсални прибори за наблюдение и с особено тих мотор… „И с Дядо Коледа, и с шибаната му шейна с осемте еленчета“ — изруга наум Кларк. Никога нямаше да стане, въпреки всичките му връзки във Вашингтон и Лондон.

— Добре, ще се обадя във Вашингтон за разрешение да получа няколко летци към екипа. Някакъв проблем с получаването тук?

— Не би трябвало да има — отвърна Стенли.

Джон погледна часовника си. Трябваше да изчака до 09:00 във Вашингтон — 14:00 в Англия, — за да действа чрез директора на Централното разузнавателно управление, — то финансираше ДЪГА от американска страна. Зачуди се как ли ще реагира Ед Фоли — но по-важното беше Ед да застане на негова страна. Е, това като че ли нямаше да е много трудно. Ед имаше известна представа за полевите операции и беше лоялен към хората, намиращи се на острието на бръснача. Още повече че Кларк щеше да го помоли, след като бяха постигнали сериозен успех, а това обикновено действаше много по-добре от прошение след провал.

— Ще продължим с това на оперативката с екипа. — Кларк стана и отиде в кабинета си.

Хелън Монтгомъри беше приготвила на бюрото му обичайния куп хартия, малко по-висок от обикновено, и този път той включваше очакваните благодарствени телеграми от австрийците. Тази от министъра на правосъдието беше особено цветиста.

— Благодаря, господин министре — въздъхна Джон и я остави настрана.

Най-удивителното в тази работа беше администрирането. Като командир на ДЪГА, Кларк трябваше да следи кога и как пристигат парите и как се харчат, и трябваше да отстоява такива неща, като броя патрони, които хората му изстрелваха всяка седмица. Полагаше големи усилия да прехвърли повечето от тези задължения на Алистър Стенли и на госпожа Монтгомъри, но въпреки това голяма част оставаше върху неговото бюро. Имаше дълъг опит като правителствен служител, а в ЦРУ трябваше да докладва с нескончаеми подробности за всяка полева операция, която провеждаше, за да останат книжните плъхове доволни. Но това тук беше много повече и го тласкаше да прекарва част от времето си на стрелбището — в стрелбата намираше облекчение от стреса, докато си представяше физиономиите на своите бюрократи-инквизитори в центъра на Кю-мишените. Оправдаването на един бюджет за него беше нещо ново и чуждо. Ако не беше важно, защо щяха да го осигуряват, а ако беше, защо се стискаха за някакви си пари за патрони? Само заради бюрократичния манталитет, разбира се — всички тези хора, които седяха зад бюрата си, си въобразяваха, че светът около тях ще се разпадне, ако не получат всичките си документи преномерирани, подписани, подпечатани и правилно попълнени, и ако това затрудняваше останалите, толкова по-зле за тях. Поради което той, Джон Терънс Кларк, офицер от ЦРУ повече от тридесет години, истинска легенда в Управлението, сега седеше зад скъпото си бюро и зад затворена врата и се занимаваше с документация, която всеки уважаващ себе си счетоводител би отхвърлил, а отгоре на всичко трябваше да ръководи и оценява истинската работа, което беше много по-интересно и далеч по-съществено.