Том Клэнси - Дъга Шест

Докато летяха към дома, Чавес обърна внимание на доктор Белоу, че въпреки добрата физическа форма на хората му факторът умора е доста висок — много повече, отколкото след обичайните им нощни учения. Белоу отвърна, че стресът е най-мощният генератор на умора и че членовете на екипа не са имунизирани срещу стрес независимо от тренинга и формата си. Това очевидно включваше и него самия, защото след като произнесе констатацията си, Белоу се обърна, отпусна се и заспа. Чавес направи същото след чаша червено испанско вино.

За Австрия това беше водещата новина, разбира се. Попов хвана първите кадри на живо в едно ресторантче, а после и в хотелската си стая. Отпиваше от портокаловия шнапс и следеше с вещото си, професионално око екрана. Антитерористичните групи навсякъде си приличаха, но това трябваше да се очаква, тъй като всички те бяха обучавани да вършат едно и също и действаха по един и същ международен наръчник — най-напред формулиран от англичаните с техните командоси от Специалната въздушна служба, последвани от германските ГСГ-9, и после от цяла Европа, на свой ред последвана от американците — чак до черното облекло, което порази Попов като малко театрално, но всички те, така или иначе, трябваше да се обличат в нещо, а черното изглеждаше по-логично, отколкото бялото, нали? По-непосредствен интерес за него представляваше коженото дипломатическо куфарче, пълно с банкноти — щеше да ги отнесе на другия ден в Берн и да ги депозира в сметката си преди да отлети обратно за Ню Йорк. Забележително — две елементарни задачи и той вече разполагаше е над един милион американски долара в шифрованата си анонимна сметка. Каквото и да искаха работодателите му да изпълни, добре го компенсираха и не изглеждаха много притеснени от разходите. Толкова по-добре, че парите им отиваха за добра кауза.

— Слава Богу — отбеляза Джон Уинстън. — По дяволите, познавам този човек. Ервин е свестен тип,— Министърът на финансите, тъкмо излизаше от Белия дом. Заседанието на кабинета беше продължило доста дълго.

— — Кой извърши операцията?

— Ами… — Той спря. Не трябваше да го казва, а не се очакваше и да го знае. — Какво казаха по новините?

— Местни ченгета.

— Е, изглежда, са се научили да се справят добре — подхвърли министърът и се запъти към колата си, придружен от личната си охрана от тайните служби.

— Австрийците? Че кои са ги научили?

— Някой, който знае как, предполагам.

— И какво чак толкова му е забележителното? — попита Карол Брайтлинг министърката на вътрешните работи. За нея случката приличаше на поредната игра на момченца с техните момчешки играчки.

— Нищо особено — отвърна тя, докато собствената й охрана я водеше към служебната й кола. — Просто това, което показаха по телевизията, беше много добре свършена работа. Била съм няколко пъти в Австрия и тамошните ченгета не са ми правили впечатление на толкова страхотни. Може би греша, но Джордж, изглежда, знае повече, отколкото казва.

— О, така е, Джийн, той нали е от „вътрешния кабинет“ — отбеляза доктор Брайтлинг. Това беше нещо, което онези от „външния кабинет“ не обичаха. Разбира се, технически Карол изобщо не беше в кабинета. Мястото й беше до стената вместо около заседателната маса, където я канеха само в случай, че дневният ред на заседанието изискваше научно становище, какъвто въпрос днес нямаше. Добри новини и лоши новини. Тя трябваше да слуша всичко и си водеше бележки за всичко, което ставаше в богато обзаведеното, претъпкано помещение, гледащо към Розовата градина, докато президентът контролираше дневния ред и протичането на заседанието — лошо в днешния случай, поне според нея. Данъчната политика отне повече от час и те така и не стигнаха до използването на националните гори, което беше под шапката на Вътрешните работи: въпросът бе отложен за след седмица.

На нея не й се полагаше и личен телохранител, нито дори кабинет в самата сграда на Белия дом, но престижът беше нещо много важно и затова Карол Брайтлинг упорито се беше вкопчила в правото си да обядва в служебния ресторант на Белия дом и недоволството й че не може да се види с президента освен по негова покана и че й се налага да минава през шефа на персонала и секретарката на протокола, бе доста голямо. Щом влезе в кабинета си, тя по рефлекс вдигна дистанционното на служебния телевизор и включи на Си Ен Ен, за да види какво става по света. Беше в края на поредния час и водещата новина бе събитието във Виена.