Том Клэнси - Дъга Шест

— Окей, Динг, вземи екип и проверете сградата. Действай, момче, но внимавайте.

— Изпълнявам, мистър К. — Чавес махна с ръка на хората си да го последват и се затичаха към сградата.

Отново с помощта на бинокъла Кларк се увери, че никой не носи оръжие, и реши, че за него е безопасно да се приближи към тях с ескорта от петимата бойци на Екип 1. Разходката продължи около пет минути, след което той се изправи срещу Джон Брайтлинг лице в лице.

— Предполагам, че това място е ваше, а?

— Докато не го унищожихте.

— Хората във Форт Дитерик провериха съдържанието на контейнера, който ей онзи там, Джиъринг, се опита да използва в Сидни, Брайтлинг. Ако търсиш съчувствие от мен, приятел, набрал си погрешен номер.

— Е, и какво смятате да правите с нас? — Тъкмо когато въпросът се изрече, хеликоптерът се издигна и се насочи към зданието на електростанцията, вероятно за да достави експлозивите на Конъли, предположи Кларк.

— Доста мислих за това.

— Вие избихте хората ни! — озъби се Карол Брайтлинг.

— Онези, които ни излязоха с оръжие на бойното поле — да. И защо не? Те също щяха да убият някой от хората ми, ако имаха шанс. Но безцелно не убиваме.

— Тези хора бяха добри, хора, които…

— Хора, които искаха да убият своя събрат, човека… и за какво? — попита Джон.

— За да спасят света! — кресна му Карол Брайтлинг.

— Щом казвате, госпожо. Но бяхте избрали ужасен начин да го постигнете, не мислите ли? — попита я той учтиво.

Не вредеше да бъде малко учтив. Може би това щеше да ги накара да се разприказват и така да му помогнат да реши по-добре какво да ги прави.

— Не очаквам да го разберете.

— Предполагам, че не съм достатъчно умен, за да го схвана, а?

— Не — отвърна тя. — Не сте.

— Окей, дайте сега да си го кажем направо. Вие искахте да избиете почти всички хора на земята, да използвате боен вирус за тази цел, за да можете да спасите няколко дръвчета?

— За да можем да спасим света! — повтори Джон Брайтлинг от името на всички.

— Много добре. — Кларк сви рамене. — Предполагам, и Хитлер е смятал, че да се избият евреите е разумно. А сега вие сядате тук и стоите мирно. — Той се отдръпна и отиде до радиостанцията. Не можеше да ги разбере, нали така?

Конъли беше бърз работник, но не и магьосник, така че се отказа от генератора. Най-трудното беше да се погрижи за огромния фризер в главната постройка. Затова той взе един хамър — тук имаше, цяла тумба от тях — и прекара два варела с гориво в сградата. Понеже нямаше много време за учтивости, Конъли просто влезе с машината през стъклените стени. Междувременно Малой върна половината от екипа обратно в Манауш и презареди, преди да се върне. Тези процедури отнеха почти три часа, през което време пленниците не правеха буквално нищо, дори не помолиха за вода, колкото и да беше горещо и неудобно върху нажежената като котлон повърхност на пистата. Кларк нямаше нищо против — за него беше много по-добре да не му се налага да признава човешките им слабости. Най-странното за него беше, че всички тези бяха образовани хора, хора, към които лесно можеше да изпита дълбоко уважение, стига да не беше тази дреболия — проектът им. Най сетне Конъли се появи на позицията си, хванал в ръка електронна кутия. Кларк кимна и включи тактическата радиостанция.

— Мечо, тук Команда.

— Мечо слуша.

— Да вдигаме, полковник.

— Разбрано. Мечо идва. — Витлото на „Найт Хоук“ започна да се върти и Кларк се върна при седящите насред пистата пленници.

— Реших. Няма да ви убием и няма да ви върнем в Америка — каза им той.

Изненадата, изписана на лицата им, беше поразителна.

— Тогава какво?

— Вие смятате, че всички трябва да живеем в пълна хармония с природата, нали така?

— Ако искате планетата да оцелее, да — отвърна Джон Брайтлинг.

Очите на жена му бяха пълни с омраза и презрение, но вече и с любопитство.

— Чудесно — кимна Кларк. — Станете и се съблечете, всички. Струпайте дрехите си ето тук, отстрани.

— Но…

— Няма „но“! — изрева Кларк. — Веднага, иначе ще ви разстрелям на място.

И макар и бавно, те го направиха. Някои се съблякоха бързо, други бавно и с неудобство, но един по един, всички струпаха дрехите си по средата на пистата. Странно, но Карол Брайтлинг прояви най-малко свян от всички.

— Сега какво? — попита тя.

— Сега следното. Щом искате да живеете в хармония с природата, можете да го направите. Ако успеете да се справите, най-близкият град е Манауш, на сто петдесет и седем километра оттук, ето в тази посока. — Той им посочи, след което се обърна. — Пади, запали тази дупка.