Том Клэнси - Дъга Шест

— Колко още има до Хикам?

— Още десет часа, така ми каза старшият на полета — отвърна Пиърс — Това тук е като едно време, в Осемдесет-Дюс. Липсва ми само парашутът, Тим — каза той на Нунън.

— Какво?

— Осемдесет и втори въздушен, Форт Браг, първата ми част. Всичко, бейби — обясни Прайс на този фукльо от ФБР.

Липсваха му скоковете, но това нещо хората от специални операции не го правеха. Да влизаш от хеликоптер беше някак по-организирано и определено по-безопасно, но липсваше тръпката, която изпитваш, скачайки от прага на транспортния самолет заедно с другарите си от отделението.

— Какво ти е мнението за това, което този тип се опита да направи? — попита Пиърс.

— Трудно ми е да повярвам, че е истина.

— Да, знам — съгласи се Пиърс. — Предпочитам да мисля, че никой не е чак толкова луд. Твърде е голямо, за да го побере мозъка ми, човече.

— Даа — въздъхна Нунън. — За мен също.

Той усети допира на миникасетофона в джоба на ризата си и се замисли за информацията, която се съдържаше в него. Беше ли взел признанията по законен начин? Той бе припомнил правата на този боклук и Джиъринг бе потвърдил, че ги разбира, но всеки полуграмотен адвокат щеше да положи усилия всичко това да бъде отхвърлено с твърдението, че щом са били на борда на военен самолет и клиентът му е бил заобиколен от въоръжени мъже, обстоятелствата са били принудителни — и може бе съдията щеше да се съгласи. Може би също така щеше да се съгласи, че арестът е бил незаконен. Но, помисли си Нунън, всичко това бе по-маловажно от самия резултат. Ако Джиъринг бе казал истината, то с този арест може би бяха спасили живота на милиони хора… Той отиде в радиоотсека в предната част на самолета, добра се до кодираната система и се обади до Ню Йорк.

Когато телефонът иззвъня Кларк спеше. Той грабна слушалката и изръмжа „Да?“, за да установи, че системата за сигурност се напасва. После синтетичен глас обяви, че линията е подсигурена.

— Какво става, Динг?

— Тук е Тим Нунън, Джон. Имам въпрос.

— Казвай.

— Какво ще правим като пристигнем? Имам признанията на Джиъринг на касета, всичко, дума по дума, цялата шибана история, която ти разказа на Динг преди няколко часа. Сега какво правим?

— Още не знам. Може би трябва да поговоря с директор Мъри и също с Ед Фоли в ЦРУ. Не съм сигурен доколко законът ще може да поеме толкова голямо нещо, а и не съм сигурен дали изобщо ще е добре да изкарваме всичко това пред съда, нали разбираш?

— Е, да — съгласи се гласът на Нунън от половин свят разстояние. — Окей, просто някой да вземе да помисли за това.

— Да, мислим. Нещо друго?

— Мисля, че не.

— Хубаво. Сега искам да поспя малко.

Нунън се върна в товарния отсек. Чавес и Томлинсън хвърляха по едно око на Джиъринг, докато останалите се опитваха да дремнат в неудобните седалки и по този начин да убият част от досадно дългото време на полета. Скучно, с изключение на сънищата, установи след час Нунън. Виж, сънищата никак не бяха скучни.

— Още не се е обадил — каза Брайтлинг, докато телерепортажът продължаваше да излъчва пищната церемония от Олимпийския стадион.

— Знам — отстъпи Хенриксен. — Хайде да се обадим.

Той стана от стола си, измъкна картичка от портфейла си и набра телефонния номер на гърба й — беше на клетъчния телефон на един старши служител на „Глобъл Секюрити“ в Сидни.

— Тони? Тук е Бил Хенриксен. Искам да ми свършиш една работа. Веднага, ясно?… Добре. Намери ми Уил Джиъринг и му кажи да ми се обади веднага. Той има номера… Да, той е. Веднага, Тони… Да. Благодаря. — И Хенриксен изключи. — Не би трябвало да отнеме много време. Местата, където може да е, не са много, освен ако не е тръгнал за летището да хване полета си за крайбрежието. Успокой се, Джон — посъветва го шефът на сигурността, който все още не изпитваше ледени тръпки по кожата си. На клетъчния телефон на Джиъринг можеше да са му се изтощили батериите, можеше да се е заклещил сред тълпата и да не може да вземе такси да го върне до хотела, може би просто нямаше таксита… невинни обяснения колкото щеш.

А в Сидни Тони Джонсън мина пеша по улиците към хотела на Уил Джиъринг. Вече знаеше стаята му, тъй като се бяха срещали в нея, и взе асансьора до съответния етаж. Да се справи с ключалката беше детска играчка — пъхваш само кредитната карта в цепнатината на вратата, бутваш езичето на бравата и си вътре…

…вътре беше и багажът на Джиъринг, подреден до стената, а на масичката лежеше папката със самолетните билети до Североизточното крайбрежие на Австралия, плюс карта и няколко брошури за Големия бариерен риф. Това беше странно. Самолетът на Уил — той провери билета — щеше да тръгне след двадесет минути и той трябваше вече да е на билетния контрол на летището, дори да се качва вече на самолета, а все още не беше напуснал хотела. Това беше много странно. „Къде си, Уил?“ — зачуди се Джонсън. А после се сети защо е дошъл тук и вдигна телефона.