Том Клэнси - Дъга Шест

— Е, искате ли да поговорим, господин Джиъринг? — попита агентът на ФБР.

— За какво става дума?

Нунън си помисли, че трябваше да зададе този въпрос, въпреки че това беше проява на слабост, и точно на това се беше надявал. Защото въпросът само улесни отговора:

— За живота ви, ако извадите късмет.

За Уил Джиъринг всичко това се оказа прекалено. Никой не го беше инструктирал какво да прави при подобни обстоятелства. Никога не му беше хрумвало, че сигурността на Проекта може да се издъни по такъв начин. Сега животът му бе под заплаха. Как бе възможно да се случи това? Сега можеше да сътрудничи или не. Съдържанието на контейнера все едно щеше да бъде изследвано, най-вероятно в НИИР на армията на САЩ, във Форт Дитерик, Мериланд, и на медицинските експерти щяха да им бъдат необходими само няколко секунди, за да разберат какво е занесъл на олимпийския стадион, а нямаше никакво обяснение, с което да се оправдае, нали? Животът му, всичките му планове за бъдещето му бяха отнети и сега единственият му избор бе да сътрудничи и да се надява на най-доброто.

И така, докато транспортният С-17А „Глоубмастър“ III се издигаше към полетния си таван, той заговори. Нунън държеше касетофон в ръката си и се надяваше шумът от двигателите, проникващ в товарния отсек, да не заличи всичко. Оказа се, че най-трудното за него бе да запази невъзмутима физиономия. Беше чувал за екстремистки екологични групировки, за хора, които смятат, че избиването на малки тюленчета в Канада е равносилно на зверствата в Треблинка и Аушвиц, и знаеше, че Бюрото следи някои от тях за евентуални нарушения, като освобождаването на лабораторни животни от медицински институти или набиването на пирони в дърветата, за да не смеят дървообработващите компании да ги секат в застрашени райони, но не бе чувал за нещо по-сериозно. Ала това сега спокойно можеше да придаде нов смисъл на понятието „чудовищно“. И религиозният трепет, който съпровождаше разказа, беше напълно непонятен за него, поради което му бе трудно изобщо да повярва. Искаше му се да вярва, че съдържанието на металната цилиндрична кутия наистина е само хлор, но знаеше, че не е. Заедно със сака сега я бяха опаковали в изолиран пластмасов военен контейнер, здраво привързан на седалката до сержант Майк Пиърс.

— Още не се е обадил — отбеляза Джон Брайтлинг, поглеждайки часовника си.

Церемониите по закриването на Олимпиадата бяха в пълен ход. Председателят на Международния олимпийски комитет всеки момент щеше да произнесе словото си, призовавайки „Младежта на света“ на следващите олимпийски игри. После щеше да свири сборният оркестър и Олимпийският пламък да бъде изгасен… както щеше да изгасне и по-голямата част от човечеството. Във всичко това имаше нещо тъжно, но в същото време — неизбежно. Нямаше да има следваща Олимпиада и Младежта на света нямаше да бъде жива, за да се отзове на призивите…

— Джон, той сигурно просто гледа това, също като нас. Дай му малко време — посъветва го Бил Хенриксен.

— Щом казваш.

Брайтлинг постави ръка на раменете на жена си и се опита да се успокои. В този момент хората, минаващи през стадиона, поглъщаха нанокапсулите, заредени с „Шива“. Бил беше прав. Не беше възможно да се провалят. Той си го представяше живо в ума си. Улиците и магистралите щяха да останат празни, фермите — запуснати, летищата — затворени. Дърветата щяха да избуят, без да ги събарят механичните резачки. Животните щяха да душат наоколо, чудейки се може би къде изведнъж така са изчезнали всички шумове и двукраките същества, които ги причиняваха. Плъховете и други хранещи се с леш твари щяха да пируват. Кучета и котки щяха да се върнат към първичните си инстинкти и да оцелеят или не, в зависимост от обстоятелствата. Тревопасни и хищници щяха да отдъхнат от заплахата да бъдат преследвани от ловци. Отрови и капани, пръснати по целия свят, щяха да продължават да убиват, но след време отровата щеше да свърши, капаните щяха да щракнат или да ръждясат и дивечът, който фермерите и други хора не обичаха, щеше да престане да умира. Тази година нямаше да има масови избивания на тюленчета заради ценната им кожа. Тази година светът щеше да се прероди… и дори това да изискваше акт на жестокост, то цената си струваше за онези, които имаха мозък и естетично чувство, за да оценят красотата на възраждащия се свят в цялото й величие. За Брайтлинг и хората му всичко това бе като религия. Разбира се, то съдържаше всички белези на религия. Прекланяха се пред великата, всеобща жизнена система, наречена Природа. Бореха се за нея, защото знаеха, че Тя ги обича и ги храни в отплата. Беше толкова просто. Природата бе за тях ако не одухотворена личност, то поне огромна, всеобгръщаща идея, сътворяваща и поддържаща нещата, които обичаха. А и едва ли бяха първите хора, отдали предано живота си на една идея, нали?