Монсеньор Шепке бързо пристигна с подноса с приборите за чая и го постави на ниската масичка за кафе.
— Благодаря ти, Франц.
— Помислих си, че някои местни граждани трябва да ви приветстват с пристигането ви. Предполагам, че вече са ви приели официално от Министерството на външните работи. Държаха ли се вежливо, или по-скоро хладно? — попита Ю.
Кардиналът се усмихна и подаде чаша чай на госта си.
— Както казахте, бяха вежливи, но можеха да бъдат и по-радушни.
— Тук ще установите, че правителството има добри обноски и държи на протокола, но не е много искрено — каза Ю на английски с много странен акцент.
— Вие сте бил посветен в сан от…?
— Роден съм в Тайпе. Като млад ходих да уча в Америка. Първо посещавах университета в Оклахома, но след това се преместих в Свободния университет „Робъртс“ в същия щат. Там получих дипломата си като инженер по електротехника, а след това продължих до докторат по богословие и посвещение в сан — обясни той.
— Така ли? А как се озовахте в Народната република?
— През 70-те години правителството на Мао Дзъдун приемаше с готовност тайванците, които биха пожелали да живеят тук, да отхвърлят капитализма и да приемат марксизма — добави той, намигвайки. Родителите ми го понесоха тежко, но проявиха разбиране. Основах енорията си скоро след като пристигнах. Министерството на държавната сигурност не гледаше с добро око на тази работа, но аз работех и като инженер, а по онова време държавата се нуждаеше от такива като мен. Това, пред което държавата беше готова да си затвори очите, ако притежаваш нещо, от което тя имаше нужда, беше забележително, а по онова време тя се нуждаеше отчаяно от хора с моята квалификация. Обаче сега работя само като свещеник — заяви доволен Ю и вдигна чашата си, за да отпие от чая.
— И какво бихте могли да ни кажете за местните условия? — попита Ренато.
— Правителството е изцяло предано на комунизма. То не търпи лоялност към другиго освен към себе си. Дори членовете на сектата „Фалунгун“, която не изповядва истинска религия и не е вероизповедание в смисъла, в който ние с вас го разбираме, са подложени на брутални репресии. Моите енориаши също са преследвани. Редки са неделите, в които повече от четвърт от тях посещават църковната служба. Повечето от времето ми преминава в ходене от къща на къща, за да запознавам моето паство със Светото писание.
— Как се издържате? — попита кардиналът.
На лицето на Ю се появи блага усмивка.
— Това е най-малкият ми проблем. Американските баптисти ми оказват щедра помощ. Има група църкви в Мисисипи, която е особено щедра. Оказа се, че много от експертите им са негри. Вчера получих писма от тях. Един от моите колеги от Свободния университет „Робъртс“ има голяма енория близо до Джексън, щата Мисисипи. Казва се Джери Патерсън. Навремето бяхме добри приятели и той си остана верен на Христа. Енорията му е голяма и просперираща. Продължава да се грижи за мен. — Ю почти призна, че разполага с повече пари, отколкото са му нужни, и не знае какво да прави с тях. В Америка подобни средства щяха да се превърнат в кадилак и хубава къща за енорийския свещеник, обаче тук, в Пекин, това означаваше хубав велосипед и подаръци за нуждаещите се в паството.
— Къде живеете, приятелю? — попита кардиналът.
Преподобният Ю извади от джоба си визитна картичка и му я подаде. Както повечето такива китайски картички на гърба й имаше карта.
— Може би ще бъдете така любезен да вечеряте с мен и жена ми. Отнася се, разбира се, и за двамата — добави той.
— За нас ще бъде удоволствие. Имате ли деца?
— Две — отвърна Ю. — И двете се родиха в Америка, така че не бяха засегнати от зверските закони, наложени от комунистите тук.
— Тези закони са ми известни — увери посетителя си Ди Мило. — За да ги накараме да ги променят, тук трябва да има повече християни. Моля се всеки ден за това.
— Аз също, Ваше високопреосвещенство. Аз също. Предполагам ви е известно, че жилището ви тук…
Шепке се потупа по ухото и посочи с пръст из стаята.
— Да, известно ни е.
— Дадоха ли ви шофьор?
— Да, беше много любезно от страна на министерството — рече Шепке. — Той е католик. Нали е забележително?
— Това сигурно ли е? — запита Ю, като заклати енергично глава. — Предполагам, че е верен и на родината си.
— Но разбира се — каза Ди Мило.
Той не беше много изненадан. Кардиналът отдавна работеше за дипломатическата служба на Ватикана и беше виждал какви ли не номера. Колкото и да бяха лукави китайските комунисти, католическата църква се беше настанила тук много преди тях, макар местното правителство да не се чувстваше особено щастливо от този факт.
Читать дальше