Том Клэнси - Мечката и драконът

— Колко богати? — попита президентът.

— Някъде от порядъка на сто милиарда долара годишно, след като започне пълната експлоатация, а тя може да продължи двадесет години и повече.

Чувайки това, Джак подсвирна.

— Два билиона долара. Та това е много суха пара, Джордж.

— И ние така му казваме на „Уолстрийт“, господин президент — съгласи се Уинстън. — Сухата пара наистина е много.

— А как би се отразило това на руската икономика?

— Няма да им се отрази зле — увери го министърът на финансите. — Ще разполагат с купища твърда валута. С тези пари могат да си купят всичко, от което имат нужда, включително и технологиите, с помощта на които да строят сами нещата, които им трябват. Така страната им ще се реиндустриализира, Джак. Ще влязат със скок в новия век, разбира се, ако са достатъчно умни, за да се възползват както трябва от тези пари, а не допуснат да отидат в банките на Швейцария и Лихтенщайн.

— Как можем да им помогнем? — попита президентът на Съединените щати.

— Най-добрият отговор на този въпрос може да се даде, ако ние с теб и още двама-трима други седнем със съответните руски представители и ги попитаме от какво имат нужда. Ако успеем да накараме няколко наши индустриалци да построят там някой и друг завод, това няма да ни навреди, а и ще изглежда много добре по телевизията.

— Вземам си бележка, Джордж. Изпрати ми доклад по въпроса до началото на идната седмица, а после ще видим какъв начин ще измислим, за да дадем на руснаците да разберат какво знаем.

Това беше още един прекалено дълъг ден за Сергей Головко. Ръководенето на СВР изискваше доста работа от всеки, който заемеше този пост, но освен това той трябваше да подкрепя и президента на Руската република Едуард Петрович Грушевой. Президентът Грушевой имаше своя екип от министри, някои от които бяха компетентни, а други бяха назначени заради техния политически капитал или просто за да не преминат на страната на опозицията. Те и така можеха да навредят отвътре на администрацията на Грушевой, но по-малко, отколкото ако бяха отвън. Вътре трябваше да използват малокалибрени оръжия, за да не се изпотрепят от собствените си изстрели.

Добрата новина беше, че министърът на икономиката Василий Константинович Соломенцев беше умен и, изглежда, честен човек, а това беше доста рядка комбинация както за руската политическа сцена, така и навсякъде другаде по света. Той имаше своите амбиции — кой министър ги нямаше, но главното беше, че искаше страната му да просперира и не мислеше толкова много за собствената си изгода. Головко нямаше нищо против някой да се самообогати малко, но да не се превърне в лакома свиня. Чертата в това отношение за Сергей Николаич беше около двадесет милиона евро. Над нея работата ставаше свинска, но под този таван можеше да прояви разбиране. В края на краищата, ако един министър беше полезен на страната, той или тя трябваше да бъдат възнаградени за това. Обикновените трудещи се нямаше да имат нещо против, ако в резултат заживееха по-добре, нали? Вероятно не, помисли си главният шпионин. Това не беше Америка, която се управляваше от безсмислени и контрапродуктивни „етични“ закони. Американският президент, когото Головко познаваше добре, имаше един афоризъм, от който руснакът се възхищаваше: „Ако трябва сам да напишеш етичните си норми, вече предварително си загубил.“ Този Райън не беше глупак. Някога беше смъртен враг, а сега добър приятел, или поне така изглеждаше. Головко бе доразвил това приятелство, оказвайки помощ на Америка в две сериозни международни кризи. Беше го направил най-вече защото го налагаха интересите на страната му, а и защото Райън беше почтен човек и нямаше да забрави подобни услуги. Освен това на Головко, който беше прекарал целия си съзнателен живот в служба, посветила се на унищожаването на Запада, му беше забавно.

Но какво можеше да каже за себе си? Дали някой си беше поставил за цел собствената му гибел? Дали бе поискал да сложи край на живота му по един зрелищен и шумен начин на паважа на площад „Дзержински“? Колкото повече мислеше по този въпрос, толкова повече го дострашаваше. Малко бяха нормалните хора, които абсолютно хладнокръвно можеха да разсъждават върху вероятността да бъдат убити и Головко не беше от тях. Ръцете му не трепереха от страх, но не се противопостави на всички допълнителни мерки, взети от майор Шелепин, за да го запази жив. Всеки ден го караше служебна кола с различен цвят, а маршрутът й имаше само една и съща отправна точка. Сградата на СВР беше достатъчно просторна и той можеше да влиза в нея от пет различни места. Това, от което Головко беше най-доволен, беше, че понякога сядаше на предната седалка на пилотната кола, докато на задната седалка в охраняваната кола сядаше друг човек. Анатолий не беше глупак и понякога дори у него се забелязваха проблясъци на изобретателност.