Том Клэнси - Мечката и драконът

Тя изпълни първите си задължения за около деветдесет минути, след което извади копия на принтера и ги подреди по страници. Тази сутрин беше превела откъси от лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“ и „Вашингтон поуст“, за да даде възможност на своя министър да узнае какво мислят варварите по света за новата политика на Китайската народна република.

В кабинета си министър Фан се занимаваше с други работи. Министерството на държавната сигурност докладваше по два въпроса, отнасящи се до руснаците. Ставаше дума за петрол и злато. Значи Цзян е бил прав през цялото време, дори без самият да осъзнава до каква степен, помисли си той. Източен Сибир наистина е цяла съкровищница, пълна с неща, от които всички имат нужда. Петрол, защото той е кръвта на съвременното общество, и злато, защото освен стойността му като старо, но все още много ефикасно средство за размяна то все още се използва в промишлеността и науката. Ставаше въпрос за залежи и от двете неща. Колко жалко, че такива богатства се падаха на хора които не знаеха как да ги използват. Беше странно, че тъкмо руснаците, които дадоха на света марксизма за пример, но не можаха да се възползват от него както трябва, а след това го изоставиха само за да се провалят с техния преход към буржоазното капиталистическо общество. Фан запали цигара, петата му за деня, опитваше се да ги намалява, защото наближаваше седемдесетият му рожден ден. Остави доклада на държавна сигурност на бюрото, облегна се назад в креслото и запуфка с цигарата без филтър, докато мислеше за информацията, получена тази сутрин. Сибир, както твърдеше Цзян години наред, има толкова много неща, необходими на КНР — дървен материал, изобилие от полезни изкопаеми, даже прекалено голямо, ако се съди по този доклад на разузнаването, както и територия, от която Китай имаше най-голяма нужда.

В КНР просто имаше прекалено много хора въпреки мерките за контрол на раждаемостта, които бяха направо драконовски както като съдържание, така и в безмилостното им прилагане. Те бяха в пълно противоречие с китайската култура, която винаги е гледала на децата като на нещо много хубаво, а и това социално инженерство постигаше съвсем неочаквани резултати. Тъй като на една брачна двойка се разрешаваше само по едно дете, хората все по-често предпочитаха да имат момчета вместо момичета. Не рядко селянинът вземаше двегодишното момиченце и го пускаше в някой кладенец, по-снизходителните първо му пречупваха врата, преди да се отърват от това неудобно бреме. Фан разбираше защо го правят. Когато пораснеше, момичето щеше да се омъжи и да живее при друг мъж, докато на момчето винаги можеше да се разчита, че един ден ще бъде опора и закрила на родителите си. Момичето само ще си разтвори краката за някое момче на друга съпружеска двойка, а къде отиваше тогава подкрепата и закрилата, на която родителите се надяваха?

Случаят с Фан потвърждаваше тази истина. Беше се издигнал до висш партиен функционер и се беше погрижил да осигури спокойни старини на майка си и баща си, защото това беше задължението на децата към онези, които им бяха дали живот. Разбира се, и той се беше оженил — жена му отдавна беше починала от сърдечно заболяване — и беше направил някои дребни жестове за нейните родители, но те не можеха да се сравнят с това, което стори за своите. Дори собствената му съпруга беше наясно по този въпрос и тя беше използвала твърде незначителното си влияние като жена на висш партиен деец, за да се погрижи за родителите си, въпреки че нейните възможности в това отношение бяха много по-малки. Брат й беше паднал убит още много млад от американските войски в Корея и затова се беше превърнал само в спомен без практическа стойност.

Обаче проблемът, за който дори и в Политбюро не говореха, беше, че тази политика по отношение на населението се отразява на демографските характеристики на страната. Като повишаваше цената на момчетата пред момичетата, КНР причиняваше дисбаланс, който според статистическите данни вече ставаше чувствителен. След около петдесет години щеше да се чувства недостиг от жени. Според някои това не беше чак толкова лошо, защото щяха да постигнат дълго мечтаната цел за ограничаване на раждаемостта, но същевременно означаваше, че в рамките на едно поколение милиони китайски мъже нямаше да има за кого да се оженят и да задоволяват сексуалните си потребности. Нямаше ли по такъв начин да се разрасне хомосексуализмът? Китайската политическата система все още го отхвърляше като пример за моралния упадък на капитализма, въпреки че от 1998 година содомията вече не се считаше за престъпление. Обаче ако жените се свършеха, какво щяха да правят мъжете? Освен избиването на излишните бебета от женски пол онези деца, които бяха изоставени от родителите си, често пъти биваха давани на американски или европейски бездетни семейства. Такава съдба беше сполетяла стотици хиляди деца, които се предлагаха с такава готовност и безгрижие, както американците предлагаха новородени кученца по пазарите. Тези мисли смущаваха душата на Фан, но той ги отхвърли като проява на буржоазна сантименталност. Това, което трябваше да се направи, се диктуваше от националната политика, а тя означаваше, че трябва да се постигне нужната цел.