Том Клэнси - Мечката и драконът

Привилегиите, от които се ползваше, му осигуряваха доста комфортен живот. Освен луксозния кабинет като на капиталистите той имаше на разположение служебна кола с шофьор, която го откарваше до жилището му — богато обзаведен апартамент с прислужници, които се грижеха за него, както и най-добрата храна, която можеше да се намери в страната, качествени напитки, телевизор със сателитна антена, предлагащ всякакви забавления, включително японски порнографски канали, защото неговите мъжки мераци все още не бяха го напуснали съвсем. Не говореше японски, но в подобни филми не беше нужно да разбира диалога.

Работният ден на Фан продължаваше да е дълъг. Той ставаше в шест и половина и всяка сутрин беше зад бюрото си в осем. Неговите секретарки и помощници се грижеха много за него. Някои от жените с готовност откликваха на нуждите му един, а понякога и два пъти седмично. Фан знаеше, че малко мъже на неговата възраст бяха толкова жизнени, но за разлика от председателя Мао не посягаше на деца. Намираше това за проява на лош вкус. Великите мъже имаха своите недостатъци, обаче човек си затваряше очите пред тях заради това, което ги беше направило велики. Що се отнасяше до него и подобните му, те имаха право на подходящи условия за почивка, добра храна, с която да се поддържат в дългите си и изнурителни работни дни, и възможности за релаксация и възстановяване на своята жизненост и умствени способности. Те имаха „нужда“ да живеят по-добре от повечето техни съграждани, бяха си спечелили тази привилегия. Да ръководиш най-населената страна в света не беше лесна работа. Това изискваше цялата им интелектуална енергия, а тя трябваше да се възстановява и пази. Фан вдигна глава, когато Мин влезе с папката със статиите.

— Добро утро, другарю министър — поздрави го почтително тя.

— Добро утро, дете — кимна благосклонно Фан.

Това момиче често споделяше леглото му и поради тази причина се ползваше в по-голяма степен с благоволението му. Нали затова я беше снабдил с много удобен стол в кабинета й?

Тя се оттегли и както винаги изрази уважението си към възрастния човек с лек поклон. Фан не забеляза нищо особено в поведението и, докато вземаше папката и изваждаше новите статии и молива, за да си подчертава някои неща. Щеше да ги свери с оценките на Министерството на държавната сигурност за настроенията на другите държави и техните правителства. По този начин Фан показваше на държавната сигурност, че членовете на Политбюро все още имат глави на раменете си и могат да мислят самостоятелно. Министерството не успя да предвиди дипломатическото признаване на Тайван от Америка, въпреки че справедливостта изискваше да се каже, че самите американски медии също не успяха да предскажат действията на онзи президент Райън. Той беше доста странен човек и със сигурност не беше приятел на Китайската народна република. В анализите си Министерството на държавната сигурност го определяше като селянин и в много отношения това определение беше точно и сполучливо. Той проявяваше странна липса на такт в изразяването на своите възгледи, както често това се коментираше от „Ню Йорк таймс“. Защо ли не го харесват? Дали за това, че не беше достатъчно капиталист, или пък беше прекалено ревностен такъв? Фан не разбираше американските средства за информация, това беше над аналитичните му способности, но той поне разсъждаваше върху нещата, които те казваха, а това беше нещо, което не винаги правеха „експертите“ от разузнаването в Института за американски изследвания при Министерството на държавната сигурност. С тази мисъл Фан запали нова цигара и се облегна в креслото.

Това е равносилно на чудо, помисли си Провалов. В Централния армейски архив бяха намерили досиетата, пръстовите отпечатъци и фотографиите на двата трупа, открити в Санкт Петербург, обаче бяха изпратили материалите на него, а не на Абрамов и Устинов. Това без съмнение се дължеше на факта, че той беше използвал името на Сергей Головко. Площад „Дзержински“ все още караше хората да си свършат навреме работата. Имената и всички важни данни щяха веднага да бъдат изпратени в Санкт Петербург, за да могат колегите от Севера да се запознаят с нужната им информация. Имената и фотографиите бяха само едно начало. Снимките бяха правени преди двадесет години и на тях се виждаха младежи с безизразни лица. Обаче служебните им досиета бяха доста впечатляващи. Някога Пьотр Алексеевич Амалрик и Павел Борисович Зимянин са били с репутацията на изключително способни бойци — умни, с добри физически данни и много надеждни в политическо отношение. Тъкмо затова са били изпратени в школата на Спецназ, както и в школа за сержанти. И двамата са се сражавали в Афганистан и са се справили там доста добре — оцелели са в афганистанската война, което не беше нещо много обичайно за войниците от Спецназ, повечето от които се издавиха при изпълнение на мръсните си задачи в една особено мръсна война. После бяха напуснали армията, нещо, което не беше необичайно. Никой не постъпваше в съветската армия отново по собствено желание. И двамата се бяха върнали към цивилния живот, и двамата бяха работили в един и същ завод в покрайнините на Ленинград, както някога се казваше. Но обикновеният граждански живот се беше видял доста скучен на Амалрик и Зимянин и те се бяха насочили към нещо друго. Той трябваше да поиска от следователите в Санкт Петербург да открият нещо повече за това друго. Провалов извади от чекмеджето си скоч, залепи с него пакета с документите и го запечата. Щеше да бъде изпратен по куриер в Санкт Петербург, където Абрамов и Устинов щяха да се запознаят със съдържанието им.