Том Клэнси - Мечката и драконът

Головко потисна изкушението да разпита за повече подробности около златното находище. Петролните залежи бяха далеч по-многообещаващи, но златото беше по-привлекателно. Той също искаше да види една от кожите, с които онзи човек Гогол беше събирал златния прах. А и трябваше да се погрижат добре за този самотен горянин. Това, изглежда, нямаше да представлява проблем, тъй като той живееше сам и нямаше деца. Всичко, каквото притежаваше, държавата щеше да си го вземе обратно, тъй като беше доста стар. Щяха да покажат този ловец по телевизията, а може би щяха да направят за него и документален филм. В края на краищата някога той беше ходил за лов на германци и руснаците все още считаха такива хора за герои. Павел Петрович Гогол щеше много да се зарадва.

— Какво знае по въпроса Едуард Петрович?

— Не съм го уведомявал, докато не получа по-точни и надеждни сведения. Сега вече ги имам. Мисля, че на следващото заседание на кабинета той ще остане много доволен, Сергей Николаич.

Без съмнение, помисли си Головко. В продължение на три години президентът Грушевой приличаше на еднокрак и еднорък слагач на тапети. Не, приличаше повече на фокусник или илюзионист, който беше принуден да вади от нищото истински неща. Това, че успяваше някак да накара държавата да продължи да функционира, често пъти беше равно на истинско чудо. Може би по този начин Бог беше решил да го награди за положените усилия, въпреки че разпределянето на тази божия благодат нямаше да бъде съвсем лесна работа. Всяко правителствено учреждение щеше да поиска парче от златно-петролната баница според нуждите, които щяха да бъдат представени от съответния министър като жизненоважни за сигурността на страната. Докладът му щеше да бъде пълен с брилянтна логика и несъкрушими доводи. Кой знае, може би някои от тях ще кажат самата истина, въпреки че истината беше все по-рядко срещана стока в залата, в която ставаха правителствените съвещания. Всеки министър трябваше да изгради една империя и колкото по-добре я построеше, толкова по-близо щеше да се окаже до мястото начело на масата, което сега се заемаше от Едуард Петрович Грушевой. Головко се запита дали е било така и при царете. Вероятно, реши веднага той. Човешката природа не се е променила толкова много. Начинът, по който хората са действали във Вавилон и Византия, вероятно малко се е различавал от този, по който ще се действа на следващото съвещание на кабинета, до което оставаха три дни.

— Каква част от информацията вече е изтекла? — попита шпионският бос.

— Без съмнение носят се известни слухове — отвърна министър Соломенцев, — обаче сегашните данни са от по-малко от двадесет и четири часа, а за изтичане на информация обикновено е нужно малко повече време. Ще ти изпратя документите по куриер утре сутринта, става ли?

— Добре, Василий. Ще накарам някои от моите експерти да анализират данните, за да мога да дам моя, независима оценка на ситуацията.

— Нямам нищо против — отвърна министърът на икономиката, изненадвайки доста Головко. Обаче това не беше някогашният СССР. Сегашното правителство може и да беше съвременен вариант на старото Политбюро, но там никой не си позволяваше да говори лъжи, е, поне не чак толкова големи. А това все пак беше показателно за напредъка на страната.

Името му беше Ю Фаан. Каза, че е християнин. Това беше голяма рядкост и монсеньор Шепке го покани веднага. Беше китаец, прехвърлил петдесетте, леко прегърбен и с прошарена коса, нещо, което можеше да се види рядко в тази част на света.

— Добре дошли в посолството. Аз съм монсеньор Шепке. — Той направи бърз поклон, след което разтърси ръката на мъжа.

— Благодаря. Аз съм преподобният Ю Фаан — отвърна човекът с неподправено достойнство като един духовник на друг.

— Така ли? От какво вероизповедание?

— Аз съм баптист.

— Посветен в сан? Това възможно ли е? — Шепке даде знак на посетителя да го последва и след малко те застанаха пред нунция. — Ваше високопреосвещенство, това е преподобният Ю Фаан… От Пекин ли сте? — попита със закъснение Шепке.

— Да. Моята енория е главно на северозапад оттук.

— Добре дошли. — Кардинал Ди Мило се надигна от креслото и сърдечно му стисна ръката, след което заведе човека до удобното кресло за посетители. Монсеньор Шепке отиде да донесе чай. — Радвам се да се срещна с един християнин в този град.

— Ние не сме много и това си е факт, Ваше високопреосвещенство — потвърди Ю.