Том Клэнси - Мечката и драконът

Агентът от ФБР се изправи.

— Това е всичко, което ме интересува. Благодаря ви, сър.

— Мога ли да попитам защо се интересувате от моя приятел?

Лиъри очакваше този въпрос и предварително беше подготвил отговора си.

— Просто рутинна проверка, сър. Приятелят ви не е заплашен от нищо, поне не и от правителството на Съединените щати.

— Радвам се да го чуя — отвърна преподобният Патерсън с усмивка и му стисна ръката. — Ние не сме единствената църква, която се грижи за Скип.

Лиъри се обърна.

— Така ли?

— Разбира се. Познавате ли Хошая Джексън?

— Преподобният Джексън, бащата на вицепрезидента? Никога не съм се запознавал с него, но знам кой е.

Патерсън кимна.

— Хошая е един изключителен човек. — Никой от двамата не каза колко необичайно би прозвучало четиридесет години по-рано, ако някой бял свещеник се произнесеше така ласкаво за един негър, но с времето Мисисипи се променяше и в някои отношения това ставаше дори по-бързо, отколкото в останалата част на Америка. — Преди няколко години му бях на гости, разговаряхме за разни неща, включително и по въпросната тема. Църквата на Хошая изпраща на Скип между пет и десет хиляди долара годишно и поде инициативата още няколко негърски църкви да ни помагат в грижите ни за него.

„И бели, и черни се грижат за един китайски проповедник“, помисли си Лиъри. „Какво става с този свят?“ Каза си, че в края на краищата в християнството може би наистина има нещо. След това се отправи със служебната си кола за офиса си, доволен от необичайното разследване, което беше извършил, макар че то не беше точно за ФБР.

Кардинал Макарти бе уведомен от секретаря си, че неговите две молби за информация са получили отговор още преди обяд, което беше впечатляващо дори и за практиката в съюза между католическата църква и ФБР. Скоро след като обядва, кардиналът лично закодира двата отговора и ги изпрати обратно в Рим. Той не знаеше защо беше отправено запитването, но предположи, че след време ще разбере, ако беше нещо важно, ако ли пък не, тогава нямаше значение. На духовника му беше забавно да бъде шеф на резидентурата на Ватикана в Америка.

Нямаше да му е толкова забавно, ако знаеше, че Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериленд, също се интересуваше от тази му странична дейност и че техните чудовищни мислещи машини, по-точно суперкомпютърът в подземния етаж под главната сграда на просторния комплекс се занимаваше със случая. Тази машина, чийто създател беше банкрутирал преди няколко години, беше повод както за гордост и радост, така и за разочарование сред огромната колекция от компютри в АНС. Така беше до съвсем неотдавна, когато един от математиците на агенцията беше намерил начин тя да бъде използвана. Това беше внушителен паралелно-процесорен апарат, който трябваше да действа като човешкия мозък и теоретично трябваше да бъде в състояние да разглежда даден проблем едновременно от няколко страни, точно както мозъкът беше в състояние да го прави. Проблемът беше, че никой в действителност не знаеше как работи човешкият мозък и поради това създаването на софтуерна програма за ефикасно използване на изключително мощния компютър в продължение на години беше невъзможно. Така това внушително и скъпо произведение на практика не можеше да се използва за нещо повече от обикновените компютри. Но по-късно някой, който откри, че квантовата механика може да бъде полезна за пробиване на чужди шифри, се запита на какво се дължи това и започна да проучва недостатъците на програмираното устройство. Седем месеца по-късно това интелектуално упражнение доведе до създаването на първите три нови оперативни системи за суперкомпютъра, а по-нататък всичко, свързано с неговата дейност, бе квалифицирано като суперсекретно. Сега АНС беше в състояние да пробие всеки написан върху хартия или намиращ се в компютър шифър по света, а нейните аналитици, разполагащи с нови възможности за информация, поискаха един дърводелец да направи нещо като езически олтар, който да бъде поставен пред суперкомпютъра, за да правят интелектуални жертвоприношения в нозете на своя нов бог. (Не посмяха да предложат жертвоприношенията да се правят с млади девственици, за да не обидят представителките на нежния пол в агенцията.) Ексцентричното чувство за хумор на работещите в АНС беше отдавна известно. Единствените реални опасения бяха, че светът ще научи за системата на АНС „Тапданс“, която беше уникална, напълно непробиваема и лесна за създаване. Но административният кошмар, свързан с нейното използване, би накарал повечето чужди правителства да се откажат от нея.