Том Клэнси - Мечката и драконът

— Уви, щастието не ни се усмихна и петролът и златото не са наши.

— За момента — промърмори Цзян.

— Какво каза? — попита Фан, неразбрал точно какво има предвид.

Цзян го погледна почти стреснато, излизайки от унеса, в който беше изпаднал.

— А? Нищо, нищо, приятелю. — След това разговорът премина на вътрешни теми.

Минаха общо седемдесет и пет минути преди Фан да се върне в кабинета си. Там започна друга рутинна процедура.

— Мин — каза Фан и минавайки покрай нея, й даде знак да дойде в кабинета.

Секретарката стана и с бързи крачки го последва, затвори вратата след себе си и седна.

— Нова страница — каза уморено Фан, защото работният му ден беше продължил доста дълго. — На редовната следобедна среща с Цзян Хансан разговаряхме за… — Той продължи нататък, разкривайки съдържанието на разговора.

Мин внимателно записваше казаното за официалния дневник на министъра. Китайците бяха маниаци на тема дневници, а освен това членовете на Политбюро се чувстваха задължени както към историята, така и заради свои нужди, свързани със собственото им оцеляване, да документират всеки свой разговор по политически въпроси, особено такива, които се отнасяха до националната политика. Те се стараеха максимално добре да документират своите възгледи и оценки, в случай че допуснат грешка в преценките си. Това, че по този начин неговата лична секретарка, както и секретарките на всички членове на Политбюро имаха достъп до най-съкровените тайни на държавата, не беше важно, защото на тези момичета се гледаше по-скоро като на роботи или на записващи машини. Е, не съвсем, биха казали с усмивка Фан и колегите му. Не можеш да накараш магнетофона да ти духа. Мин беше особено добра в тази работа. Фан беше комунист и си беше останал такъв през целия си съзнателен живот, но той не беше съвсем безсърдечен и беше привързан към Мин така, както друг мъж или дори той самият биха били към любимата си дъщеря… Като изключим факта, че обикновено човек не чука собствената си дъщеря… Новите страници от дневника му отнеха около двадесет минути. Тренираната му памет си спомни всяка съществена подробност от разговора с Цзян, който в този момент, без съмнение, правеше същото със собствената си секретарка, освен ако не се беше повлиял от западната практика да използва магнетофон. Това не би изненадало Фан, защото въпреки че непрекъснато демонстрираше презрението си към западняците, в много неща Цзян им подражаваше.

Бяха намерили и досието на Клементий Иванович Суворов. Той също беше служител на КГБ, част от тогавашното Трето главно управление — наследник на бившата шпионска агенция, която следеше какво става във въоръжените сили на бившия Съветски съюз и под чието командване бяха някои специални части като Спецназ. Олег Провалов беше наясно с това. Той прелисти още няколко страници от досието на Суворов и видя една фотография, както и пръстовите му отпечатъци. Установи също, че първоначално беше работил за Първо главно управление, известно още като външното разузнаване, защото работата му беше да събира шпионски сведения от други държави. Защо е станала тази смяна? — запита се той. Обикновено в КГБ хората остават там, където първоначално са започнали. Но един висш офицер от Трето главно беше го изискал поименно от Първо… Защо? К. И. Суворов е бил изискан поименно от генерал-майор Павел Константинович Кабинет. Името накара Провалов да се замисли. Беше го чувал някъде, но не можеше да си спомни точно къде, а това беше необичайно за един дългогодишен следовател. Записа го на един лист и го остави настрана.

Значи сега разполагаха с едно име и снимка на този Суворов. Дали е познавал Амалрик и Зимянин — предполагаемите убийци на сводника Овсеенко? Беше възможно. В Трето главно той би могъл да е свързан със Спецназ, но това можеше да е и просто съвпадение. Трето главно управление на КГБ се занимаваше главно с политическия контрол на съветските въоръжени сили, но държавата вече нямаше нужда от това. Цялата менажерия от политически офицери, така наречените замполити, която дълги години беше истинска напаст за съветските въоръжени сили, вече я нямаше.

„Къде си ти сега?“ — попита Провалов папката с досието. За разлика от Централния армейски архив, в архивите на КГБ обикновено имаше подробни сведения за това къде живеят бившите му офицери и с какво се занимават. Беше наследство от бившия режим, което вършеше работа на милицията, но не и в конкретния случай. „Къде си ти? От какво живееш? Дали си престъпник? Дали си убиец?“ Обикновено при разследването на едно убийство въпросите са повече от отговорите. Често пъти много от тях оставаха без отговор, защото човек не можеше да надникне в мозъка на убиеца, а и дори да можеше онова, което би могъл да открие вътре, нямаше да има никакъв смисъл.