Том Клэнси - Мечката и драконът

Докато разлистваше книгата, той видя, че Едингтън, който беше и професор по история (това беше интересно), беше отделил доста внимание на този фактор. Значи освен че е извадил късмет, той очевидно е и умен. Имал е щастието да командва запасняци с много години служба зад гърба си и въпреки че тях ги обучават само от време на време, те са много надеждни бойци, всеки от които знае как да изпълни дадена заповед. За редовните войници това беше направо непознат лукс. Разполагали са и с най-новите средства за свръзка на американската армия, които даваха възможност на всички хора и машини да узнаят, и то често пъти в подробности, какво знае техният командир и от своя страна да му докладват какво пък те виждат. Според Едингтън това е направило задачата му много по-лесна, отколкото тя беше до този момент за един командващ на механизирана бойна част.

Американският офицер твърдеше също, че е знаел не само какво казват неговите подчинени командири, а дори и това, което мислят, а нямат време да го кажат. Поставяше се изрично ударение върху важността на взаимната заменяемост в командния състав, а това — си каза Бондаренко, докато го отбелязваше отстрани в полето — е много важен урок. Трябваше да прочете внимателно тази книга и може би да накара онези във Вашингтон да купят стотина екземпляра, за да я раздаде на колегите си да я прочетат… Дори можеше да се откупят правата за отпечатването й в Русия. Руснаците често прибягваха до подобна практика.

— Хайде, Джордж, казвай какво има — подкани го Райън, като отпиваше от кафето си.

В Белия дом имаше много установени правила. През последната година едно от тях беше веднага след сутрешния доклад на разузнаването два-три пъти в седмицата първата среща на Райън да бъде с министъра на финансите. В повечето случаи Уинстън пресичаше 15-а улица, по-точно преминаваше под нея през тунела, свързващ Белия дом със сградата на Министерството на финансите още от времето на Федерацията. Другата част от това правило беше президентски сервитьори в моряшки униформи да донасят кафе и кроасани (с масло). И двамата мъже им отдаваха заслужено внимание, без да се безпокоят, че ще увеличат количеството на холестерола в кръвта си.

— КНР. Търговските преговори стигнаха до задънена улица. Те просто не искат да играят честно.

— Какви са проблемите?

— По дяволите, Джак, какви не са? — Търговецът отхапа от кроасана с гроздово желе. — Създадената от тяхното правителство нова компютърна фирма започна да краде хардуерното устройство за персоналните компютри, което е патент на компанията „Дел“. Това е тяхното нововъведение, което им вдигна акциите с двадесет процента. Онези просто го вземат и го слагат в кутиите, предназначени за собствения им пазар, както и в тези, които току-що са започнали да продават в Европа. Това е грубо нарушение на всички търговски и патентни договори, но когато повдигнем пред тях въпроса на преговорите, просто сменят темата и не ни обръщат внимание. „Дел“ може да загуби около четиристотин милиона долара, а това са много пари за една фирма. Ако бях на мястото на техния управителен съвет, щях да потърся из жълтите страници адресите на някои наемни убийци. Това едно. Казаха ни също, че ако вдигаме много врява за такива „дребни“ недоразумения, компанията „Боинг“ трябва да забрави за тяхната поръчка за 28 самолета от новия 777, защото ще приемат офертата на „Еърбъс“.

Райън кимна.

— Джордж, какъв е сега търговският баланс с КНР?

— Седемдесет и осем милиарда, но е в тяхна, а не в наша полза.

— Скот работи ли по онзи въпрос във Фоги Ботъм?

Министърът на финансите кимна.

— Събрал е там добър екип, но все още имат известна нужда от ръководни кадри.

— А какви са последиците от това за нас?

— Ами до нашите потребители стига голямо количество евтини стоки, около седемдесет процента от които са на ниско техническо ниво. Много играчки, плюшени животни и други подобни неща. Обаче, Джак, останалите тридесет процента са високотехнологични производства. За две години и половина техният дял почти се удвои. Много скоро това ще ни коства загуба на работни места, както във връзка с производството за вътрешна консумация, така и заради изгубени пазари. Те продават във вътрешната си търговска мрежа много портативни компютри, но не ни допускат там, въпреки че нашите са по-конкурентоспособни като качество и цена. Знаем със сигурност, че с част от положителното за тях салдо в търговския баланс с нас субсидират своята компютърна индустрия. Предполагам, че го правят от стратегически съображения.