Том Клэнси - Мечката и драконът

Веднага след като влязоха вътре, Шепке потупа дясното си ухо и посочи с ръка наоколо.

— Навсякъде ли? — попита кардиналът.

— Да — отвърна на немски Шепке, а след това премина на гръцки, и то не на съвременен, а на старогръцки, какъвто е говорил Аристотел. Той е подобен, но различен от съвременния гръцки и се ползва само от шепа учени в Оксфорд и няколко други западни университети. — Добре дошли, Ваше високопреосвещенство.

— Дори и със самолетите се пътува прекалено дълго. Защо да не можем да използваме кораб? Така преместването от едно място на друго би било по-поносимо.

— Проклятието на прогреса — обади се тихо германският духовник. Полетът Рим-Пекин беше само с четиридесет минути по-дълъг, отколкото от Рим до Ню Йорк, но Ренато беше човек от друга, по-търпелива епоха.

— Какво можеш да ми кажеш за моя придружител?

— Казва се Цян. На четиридесет години е, женен и има син. Той ще бъде нашият човек за връзка с Министерството на външните работи. Умен, добре образован, но ревностен комунист, син също на комунист — обясни бързо Шепке на езика, който беше учил още в семинарията. Двамата с шефа му бяха наясно, че този разговор се записва и ще подлуди лингвистите в китайското Министерство на външните работи. Е, те не бяха виновни, че там работят неграмотни хора!

— Значи из цялата сграда има подслушвателни устройства, така ли? — попита Ди Мило и се отправи към един поднос с бутилка червено вино.

— Най-вероятно е така — отвърна Шепке с кимане на главата, докато кардиналът си пълнеше чашата. — Бих могъл да поискам къщата да бъде проверена, но тук не е лесно да се намерят хора, на които бих могъл да разчитам. — Тези, които щяха да извършат проверката, сигурно щяха да се възползват от възможността да монтират подслушвателни устройства за страната, за която работят — Америка, Великобритания, Франция, Израел, всички се интересуваха какво знае Ватиканът.

Ватиканът, който се намира в центъра на Рим, всъщност е независима държава. Това дава дипломатически статут на кардинал Ди Мило дори и в страната, в която в най-добрия случай не гледат с добро око на религиозните убеждения, а в най-лошия ги потъпкват. Кардинал Ди Мило беше служил на църквата повече от четиридесет години, повечето от които в дипломатическата служба на Ватикана. Там неговите лингвистични способности бяха известни, но далеч не на всички, а във външния свят за това знаеха съвсем малко хора. Научаването на един чужд език е трудна работа, но при Ди Мило това ставаше толкова лесно, че той се изненадваше как другите не могат да се справят по същия начин. Освен че беше духовник и дипломат, Ди Мило беше и разузнавач — предполага се, че всички посланици са такива, но за него това беше валидно в по-голяма степен. Една от задачите му беше да държи Ватикана и най-вече папата информиран за това какво става по света, за да може Ватиканът, т.е. папата да предприема съответни действия или най-малко да оказва влияние в съответната посока.

Ди Мило се познаваше доста добре със сегашния папа. Бяха приятели дълги години преди избирането му за понтифекс максимус („максимус“ в значение на „главен“, а „понтифекс“ като „строител на мостове“, тъй като се предполага, че духовникът е мостът между хората и техния Бог). Като такъв Ди Мило беше работил за Ватикана в няколко страни. Преди сгромолясването на Съветския съюз той се беше специализирал в източноевропейските страни, където се беше научил да оспорва заслугите на комунизма пред някои от най-ревностните му привърженици. За тяхно голямо съжаление в повечето случаи той беше излизал победител. Тук обаче ще бъде различно, помисли си кардиналът. Не ставаше само въпрос за марксистките убеждения. Това беше страна с друга култура. Конфуций беше определил мястото на китайския гражданин в обществото още преди две хиляди години и то беше различно от онова, което проповядваше западната култура. Разбира се, и тук, както навсякъде другаде, имаше място да се проповядва Христовото учение. Местните граждани, които се обръщаха към християнските мисионери просто от любопитство, ставаха още по-любопитни, когато се запознаваха с Евангелието, защото то беше много по-различно от древните учения на тяхната страна. Но дори по-обикновени вярвания, които малко или повече се съобразяваха с китайските традиции като източното спиритистко движение „Фалунгун“, бяха подлагани ако не на унищожителни, то на безмилостни репресии. Кардинал Ди Мило си даваше сметка, че е пристигнал в една от малкото останали езически страни, в която мъченичеството все още беше една възможност за щастливците или за нещастниците, в зависимост от гледната точка. Той отпи от виното, като се опитваше да определи колко показва биологичният му часовник в сравнение с този, който беше на ръката му. И в двата случая виното беше добро. То му напомни за дома — място, което никога не бе изоставял напълно, дори когато беше в Москва или Прага. Обаче Пекин… Пекин можеше да се окаже едно предизвикателство.