Том Клэнси - Мечката и драконът

— За мен е голямо удоволствие, че съм тук — отвърна кардиналът, забелязвайки, че този комунистически атеист не целуна пръстена му, както го изискваше нормалният протокол. Е, можеше да се каже, че по-специално католицизмът, а и изобщо християнството не бяха твърде желани в Китайската народна република. Обаче ако КНР искаше да влезе в цивилизования свят, те трябваше да приемат представителството на Светия престол, колкото и да им е неприятно. Освен това той щеше да работи сред тези хора и кой знае, може би пък щеше да успее да убеди един-двама да приемат християнската вяра. Ставали са и по-странни неща, а Римокатолическата църква се беше справяла и с далеч по-опасни противници от този.

С помощта на ръкомахания и малък ескорт висшият служител преведе видния си гост през широката зала на аерогарата до мястото, където ги чакаха служебната кола и кортежът.

— Как пътувахте? — попита служителят.

— Дълго, но не и неприятно — беше очакваният отговор. Дипломатите трябваше да се преструват, че много обичат да летят със самолет, въпреки че дори екипажите намираха подобни пътувания за уморителни. Задачата на посрещача беше да огледа новия посланик на Ватикана, да види как се държи, дори как гледа през прозорците. В това отношение той не беше по-различен от другите дипломати, които пристигаха в Пекин за първи път. За тях формата на сградите беше необичайна, необикновени бяха и цветът на тухлите, а и това как зидарията изглежда отблизо и отдалеч. Изобщо поради тези различия те намираха за очарователни неща, които, общо взето, бяха едни и същи и разликата, обективно погледнато, беше минимална.

Пътуването до резиденцията на посолството продължи 28 минути. Това беше стара сграда от началото на миналия век, когато в нея е живял мисионер от американската методистка църква. Очевидно той е бил човек, твърде свикнал с американските удобства, помисли си китайският служител. Предишния ден беше научил, че сградата е минала през няколко превъплъщения, включително и като публичен дом в дипломатическия квартал в периода между 20-те и 30-те години, защото и тогавашните дипломати са държали на удобствата. Служителят се запита дали бардакът е бил обслужван от етнически китайки или от рускини, които, както беше чувал, неизменно се представяли за изгонени благороднички. Поради някаква причина западняците си падат по аристократките, като че ли телата им се различават от тези на останалите жени. И това го беше чул в службата от един архивар в министерството, който съхраняваше сведения за подобни неща. За личните навици на председателя Мао не се пазеха архивни данни, но страстта му да обезчестява дванадесетгодишни девственици беше добре известна в Министерството на външните работи. Той знаеше, че всеки от държавните ръководители има своите странности. При великите мъже тези отклонения обикновено бяха по-големи.

Колата спря пред старинна къща. Един униформен полицай отвори вратата за пристигналия италианец и дори му отдаде чест, спечелвайки си леко кимване с глава от човека с яркочервената шапчица.

Пред главния вход чакаше още един чужденец, монсеньор Франц Шепке, чийто дипломатически ранг беше заместник-ръководител на мисията. Това обикновено означаваше, че той е човекът, който в действителност върти работата в мисията, докато посланикът — избран главно по политически съображения — отговаряше за дипломатическото представителство. Китайците не бяха наясно дали и тук разпределението на ролите щеше да бъде такова.

Шепке имаше вид на типичен германец — висок, слаб, със сивосини очи, които не издаваха нищо, и изумителен талант за чуждите езици. Владееше до съвършенство не само сложния китайски, но дори и местния диалект и акцент. По телефона този чужденец можеше да мине за партиен член, а това впечатляваше много местните официални лица, които не бяха свикнали чужденците дори да говорят сносен китайски, камо ли да го владеят до съвършенство.

Китаецът видя, че германецът целуна пръстена на своя шеф. След това италианецът разтърси ръката му и прегърна по-младия духовник. Вероятно се познаваха. След това кардинал Ди Мило заведе Шепке до придружителя си и го запозна с него. Разбира се, последният го беше срещал много пъти и това накара китайския служител да заключи, че висшият духовник не е много досетлив. След малко багажът беше пренесен в резиденцията и китаецът се качи обратно в служебната кола, за да се върне с нея във външното министерство и да напише доклада си. Папският нунций е позастаряващ, приятен човек, който може би не е много умен, написа той. С други думи, типичен посланик от западен тип.