Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не, „Обесете ги на високо“, за службата на съдия-изпълнителя от някогашния Запад, когато мъжете са били мъже, а жените благодарни за това. В действителност истината съвсем не е била такава. В Дивия запад не е имало много престъпност.

Руснакът изненадан вдигна очи от чашата си.

— Тогава защо във всички филми се твърди обратното?

— Олег, филмите трябва да вълнуват зрителя, а в отглеждането на пшеница и на добитък няма нищо вълнуващо. В американския Запад са се настанили главно ветерани от Гражданската война. Това е бил тежък и жесток конфликт, но никой мъж, оцелял в битката при Шилох, няма да се уплаши от някой тъпанар на кон, независимо дали носи револвер или не. Преди около двадесет години един професор от щатския университет в Оклахома написа книга на тази тема. Проучил е съдебни архиви и установил, че като се изключи стрелбата в кръчмата — между пищовите и уискито има някаква явна несъвместимост, — на Запад престъпността не е била голяма. Гражданите са можели сами да се пазят, а техните закони са били твърде безкомпромисни — рецидивистите са били твърде малко. Но най-важното е, че всички граждани са носели оръжие и са знаели добре да боравят с него, а това е бил сериозен възпиращ фактор за лошите момчета. Ако се стигне до вадене на пищови, има много по-малко вероятност да бъдеш застрелян от едно ченге, отколкото от разгневен гражданин. На него не му се занимава с цялата тази бумащина и предпочита да я избегне. — Американецът отпи от чашата си и се засмя.

— В това отношение ние и американците си приличаме — съгласи се Провалов.

— А, и това бързо вадене на револверите от кобурите, което непрекъснато ни показват във филмите. Не съм чувал за такова нещо на практика. Това са холивудски измишльотини. Няма да улучиш, ако измъкнеш пищова по този начин. Ако ставаше така, в Куантико щяха да ни научат да стреляме по този начин. Като изключим някои хора, които се обучават за представления в цирка или за някакво състезание, но там винаги се стреля под един и същ ъгъл и от едно и също разстояние, никой не може да се надява на точна стрелба по този начин.

— Сериозно ли говориш? — Легендите умират най-трудно, особено за едно, общо взето, способно ченге, което беше гледало доста уестърни.

— Бях главен инструктор и да ме вземат дяволите, ако мога да стрелям така.

— А добър стрелец ли си?

Рейли скромно кимна с глава.

— Да — каза той. — Доста добър.

Завършилите с пълно отличие специалния курс по стрелба в школата на ФБР бяха по-малко от триста души и Майк Рейли беше един от тях. Той беше заместник-началник на оперативния отдел в Канзас Сити, преди да бъде преместен при онези шахматисти от отдела за ОП — организираната престъпност. Чувстваше се като гол, когато вървеше по улицата без верния си автоматичен „Смит и Уесън“-1076, но практиката в дипломатическата служба беше такава. Голяма работа, тукашната водка беше добра и той беше започнал да свиква с нея. Дипломатическите регистрационни номера го улесняваха, защото местните ченгета бяха доста стриктни за употребата на алкохол зад волана. Жалко, че имаше да учат още твърде много за криминалното разследване.

— Значи, Олег, по всяка вероятност мишената е бил нашият сводник?

— Да, според мен доста е вероятно, но все още не съм напълно сигурен. — Той сви рамене. — Обаче ще продължим да държим открита и възможността да е бил Головко — добави Провалов, след като отпи глътка водка. — Така останалите институции ще ни окажат по-голямо съдействие.

Рейли се засмя.

— Олег Григориевич, ти си напълно наясно как да се оправяш с бюрокрацията. Аз не бих се справил толкова добре! — Той махна на келнера. Беше време за следващата поръчка.

Интернет е може би най-доброто изобретение за шпионаж, каза си Патриша Фоли. Тя благослови също и деня, в който лично беше препоръчала Честър Номури на Управлението за оперативна дейност. Този дребен японец вече имаше някои добри постижения за агент, който още нямаше и тридесет и пет години. Беше свършил великолепна работа в Япония и веднага се беше съгласил доброволно да участва в операция „Чингис“ в Пекин. Прикритието му като служител на „Нипон електрик“ не би могло да бъде по-подходящо за изпълнението на задачата и изглежда, че той беше влязъл с такава танцова стъпка в новата си роля като Фред Астер в най-добрите си дни. Най-лесната част от операцията беше да изнесе събраните сведения.

Преди шест години хора на ЦРУ посетили Силиконовата долина — естествено под прикритие — и бяха уговорили с един производител на най-съвременни технологии да им изработи специален модем. За много специалисти той изглеждаше твърде бавен, защото времето му за установяване на връзка беше с четири-пет секунди по-бавно от нормалното. Обаче това, което те не знаеха, беше, че последните четири секунди не бяха някакъв произволен електронен шум, а включване на специална кодираща система, която ако бъде засечена при телефонно подслушване, звучеше като най-обикновен електронен шум. Така че на Честър му оставаше само да подготви съобщението си за изпращане и да натисне копчето. За по-голяма сигурност съобщенията бяха свръхкодирани с 256-битова система, създадена специално в Националната агенция за сигурност, нейното двойно шифриране беше толкова сложно, че дори суперкомпютрите на НАС я пробиваха много трудно, и то след загуба на доста скъпоценно време. След това вече беше достатъчно само да се осигури едно www. еди какво си чрез най-обикновен компютър за влизане в местната мрежа за интернет услуги, каквито имаше в изобилие навсякъде по света. Тя можеше да се използва дори за директна връзка на един компютър с друг — всъщност това беше и първоначалното й приложение — и дори да бъде засечена от устройство за телефонно подслушване, щеше да бъде нужен някой математически гений плюс най-големият суперкомпютър, създаден от „Майкрософт“, за да се разкодира посланието.