— Освен ако някой от тях не го разглоби на части — изрази гласно мисълта си Ед Фоли.
— Господи, Ед, на нашите най-добри специалисти им се разплака майката, докато го създадат. Нали аз отговарях за проекта, не помниш ли? Компютърът е много надежден!
— По-спокойно, скъпа. — Директорът вдигна ръка. Когато жена му прибягваше до такъв език, значи беше взела много присърце цялата работа. — Знам, че е сигурен, но моята работа е да се безпокоя, а твоята да действаш.
— Прав си, скъпото ми мъжленце. — Тя отново пусна в ход сладострастната си усмивка.
— Ти сигурно вече си му казала да продължава, нали?
— Той е мой подчинен, Еди.
Директорът кимна, предавайки се. Не беше редно да работи заедно с жена си. Тя винаги печелеше споровете в кабинета му.
— Добре, скъпа, ти отговаряш за операцията, обаче…
— Обаче какво?
— Ще сменим наименованието Чингис с нещо друго. Ако от това излезе нещо, ще го сменяме всеки месец. Тази операция може да има сериозни последици и трябва да се върши при максимални мерки за сигурност.
Тя трябваше да се съгласи с този аргумент. Навремето като надзираващи офицери те отговаряха за един агент, известен в ЦРУ с кодовото наименование Кардинал, полковник Михаил Семьонович Филитов, който работеше в Кремъл повече от тридесет години и изпращаше много ценна информация по всякакви въпроси, отнасящи се до съветските въоръжени сили, както и сведения с политически характер от огромна важност. По ред бюрократични причини, вече позабравени с течение на времето, Кардинал не се водеше като редовно действащ внедрен агент и това го беше спасило от предателството на Олдрич Еймс, жертви на което станаха дузина съветски граждани, работили за Америка. Самият Еймс беше спечелил по около 100 000 долара за всеки предаден от него сътрудник. Семейство Фоли съжаляваше, че не беше осъден на смърт, но те не отговаряха за спазването на законите.
— Добре, Еди, ще сменяме кодовото наименование на операцията всеки месец. Скъпи, винаги си много предпазлив. Ти ли ще наредиш или аз?
— Нека почакаме тя да ни съобщи нещо полезно, преди да си направим този труд, обаче още сега да измислим друго наименование вместо Чингис. Прекалено очебийно се свързва с Китай.
— Добре — каза тя с дяволита усмивка. — Какво ще кажеш за момента да я наречем Зорге?
Това беше името на Рихард Зорге, един от най-големите шпиони за всички времена. Германец, работил за Съветския съюз, и може би човекът, който беше попречил на Хитлер да спечели войната срещу Сталин на източния фронт. Съветският диктатор дори не си беше помръднал пръста, за да го спаси от екзекуция. „Благодарността, беше казал някога той, е кучешка болест.“
Директорът на ЦРУ кимна в знак на съгласие. Жена му имаше добро чувство за хумор, особено когато ставаше дума за делови въпроси.
— Кога според теб ще знаем дали се е съгласила да ни сътрудничи?
— Предполагам, че веднага след като Чет я изчука.
— Мери, ти някога…?
— При изпълнението на задача ли? Ед, това са мъжки, а не женски работи — отвърна тя със закачлива усмивка. След това си събра книжата и се отправи към вратата. — Като изключим теб, скъпото ми мъжленце.
Самолетът на „Алиталия“ DC-10 кацна петнадесет минути по-рано поради благоприятния вятър. Ренато, кардинал Ди Мило, каза една молитва за благодарност по този повод. Работеше от доста години в дипломатическата служба на Ватикана и беше свикнал с продължителните полети, което не означаваше, че му харесват. Беше облечен в червено-черните си кардиналски одежди, които по-скоро приличаха на нещо като парадна униформа, която не беше особено удобна, въпреки че беше купена от един от най-добрите магазини в Рим за дрехи по поръчка. Един от недостатъците на неговия духовен и дипломатически статус беше, че не можеше да свали горнището на дрехата по време на полета, но беше успял да се отърве от обувките. Установи обаче, че от дългата неподвижност краката му се бяха подули и нахлузването на обувките се оказа по-трудно от обикновено. Това го накара да изпусне тежка въздишка вместо ругатня, докато самолетът се насочваше към аерогарата. Главният стюард го отведе до предната врата и му позволи да напусне пръв самолета. Едно от предимствата на дипломатическия му статус беше, че трябваше само да размаха дипломатическия си паспорт пред граничните служители, а в конкретния случай до стълбичката на самолета го чакаше висш служител на КНР.
— Добре дошли в нашата страна — приветства го той и му подаде ръка.
Читать дальше