Може би тъкмо затова госпожа Фоли го харесваше, предположи Номури. Бяха замесени от едно тесто. В оперативната дирекция на Мери Пат й викаха Каубойката. През последните дни на студената война тя разпалваше мераците на вървящите по петите й руски контраразведки, подвизавайки се по улиците на Москва като шавливата Ани Оукли и въпреки че бе разкрита от Второ главно управление на КГБ, мераклиите не можаха да получат от нея нищо. Каквато и да е била задачата, която е изпълнявала, тя все още се пазеше в много дълбока тайна. Сигурно е било нещо много неприятно за руснаците, защото тя повече никога не се върна на оперативна работа, а започна да се катери бързо като гладна за жълъди катерица по йерархичната стълба на ЦРУ. Президентът я смяташе за много способна, а ако човек има нужда от приятел в тази професия, няма по-подходящ от президента на Съединените щати, който беше врял и кипял в шпионажа. Последваха и историите за това какво е правил самият президент Райън. Говореше се, че бил измъкнал от Съветския съюз самия председател на проклетото КГБ. Хората в Оперативната дирекция предполагаха, че Мери Пат вероятно е участвала в тази работа. Всичко, което се знаеше в самото ЦРУ — с изключение, разбира се, на тези, които би трябвало да са наясно със случая, т.е. те двамата, беше от публикациите в пресата. Макар че по принцип медиите нямат и хабер от тъмни операции, екип на Си Ен Ен успя да изправи пред телевизионната камера един бивш председател на КГБ, който сега живееше в Уинчестър, щата Вирджиния. Макар че той не каза много нещо, появата по телевизията на лицето на човек, обявен от съветското правителство за загинал при самолетна катастрофа, беше достатъчна, за да се вдигне голям шум. Номури реши, че работи за истински професионалисти и затова ги уведоми за намеренията си, дори ако това можеше да накара заместник-директора на Оперативната дирекция на Централното разузнавателно управление Мери Патриша Фоли да се изчерви.
Беше избрал ресторант в западен стил. Сега в Пекин имаше доста такива. Те обслужваха както местни граждани, така и туристи, почувствали носталгия по родната кухня, или пък такива, които не без основания се отнасяха с недоверие към местните ястия. Качеството беше далеч от това на истинския американски ресторант, но беше значително по-приемливо от пържения плъх, който Номури подозираше, че влиза в менюто на много пекински заведения.
Беше пристигнал пръв и релаксираше пред чаша евтино американско уиски, когато Мин влезе. Номури й махна с ръка, надявайки се жестът му да не излезе прекалено момчешки. Тя го забеляза, но усмивката й го успокои. Мин се радваше да го види, а това беше първата крачка за вечерта. Тя се приближи до масата му в един ъгъл в задната част на ресторанта. Той стана да я посрещне, показвайки кавалерство, неприсъщо за Китай, където към жените не се отнасят с особено уважение. Номури се питаше дали това ще се промени и дали въпреки нейната ординерност Мин изведнъж ще се превърне в ценна стока въпреки избиването на толкова много малки момиченца. Той все още не можеше да се примири с подобно безцеремонно убиване на деца. Този факт не излизаше от ума му, за да му напомня кои са лошите и кои добрите на този свят.
— Толкова се радвам да те видя — каза с пленителна усмивка агентът. — Безпокоях се, че няма да дойдеш тук.
— Така ли? Защо?
— Ами, твоят началник… Сигурен съм, че той… как да кажа, се нуждае от теб, ако мога да се изразя по-деликатно — смутолеви Номури с колеблив глас, изпълнявайки добре тази предварително отрепетирана част. Наистина се беше справил. Момичето леко се засмя.
— Другарят Фан е прехвърлил шестдесет и пет години — каза тя. — Той е добър човек, добър началник и способен министър, но се преуморява от работа, а вече не е млад.
Е, добре, значи те чука, но не чак толкова много, изтълкува това й обяснение Номури. Може би не ти е достатъчно, затова ти се иска да го правиш и с някой по-близо до твоята възраст? Разбира се, ако след като е прехвърлил шестдесет и пет, на Фан още му става, той заслужава известно уважение, продължи да разсъждава наум Номури, но после отпъди тази мисъл.
— Идвала ли си тук преди? — Заведението се казваше „Винченцо“ и имаше претенциите за италиански ресторант. Истината беше, че собственикът и същевременно управител на ресторанта беше наполовина италианец и наполовина китаец от Ванкувър, чийто говорим италиански би накарал мафиотите да го претрепят, ако се опиташе да говори на него в Палермо или дори на „Мълбъри стрийт“ в Манхатън. Обаче тук, в Пекин, той звучеше доста истински.
Читать дальше