Том Клэнси - Мечката и драконът

— Не — отвърна Мин, като се оглеждаше. За нея това беше много екзотично място. На всяка маса имаше по старовремска бутилка с плетено дъно и стара червена свещ в гърлото, от която се стичаше восък. Покривката беше на червени и бели квадрати. Който и да беше дизайнерът на това място, сигурно беше гледал прекалено много стари филми. Изобщо не приличаше на местен ресторант, въпреки че келнерите бяха китайци. Ламперия от тъмно дърво, закачалки до вратата за палтата. Във всеки американски град по източното крайбрежие той можеше да мине за стар, фамилен, италиански ресторант. Семейно заведение, което предлагаше добра храна, но малко блясък. — Какви са италианските ястия?

— Когато е приготвена от майстор, италианската кухня е най-добрата в света — отвърна Номури. — Никога ли не си опитвала италиански специалитети? Абсолютно никакви? Тогава позволи ми аз да избера вместо теб.

Тя се съгласи с ентусиазма на малко момиче. Жените са едни и същи навсякъде. Отнасяш ли се с тях по подходящия начин, и те омекват като восък в ръката ти, който можеш да моделираш както си пожелаеш. На Номури тази част от задачата започна да му харесва. Някой ден можеше да му бъде от полза и в личния живот. Повика келнера, който се приближи с раболепна усмивка. За начало Номури поръча истинско италианско бяло вино. Колкото и да беше странно, всички предлагани в листа вина бяха първокачествени и, разбира се… много скъпи, забеляза Номури с въздишка. Поръча и типично италиански специалитет, фетучини „Алфредо“, ястие само за инфаркти. Като гледаше Мин, предположи, че не би се отказала от нещо по-питателно.

— Значи новият компютър и принтерът продължават да работят безотказно?

— Да, министър Фан ме похвали пред всички, че съм ги избрала. Направихте от мен герой, другарю Номури.

— Радвам се да го чуя — отвърна агентът на ЦРУ, като същевременно се питаше това, че го нарече „другарю“, добре ли е или зле за операцията. — Сега пускаме на пазара нов портативен компютър, който можеш да си занесеш вкъщи, но който е също толкова мощен, колкото този в службата ти, със същите характеристики и софтуер, разбира се, а също и модем за достъп до Интернет.

— Така ли? Рядко го правя. Виждаш ли, в работата ми сърфирането в Мрежата не е много желателно, освен ако на министъра не му е нужно нещо конкретно.

— Така ли? А от какво се интересува министър Фан в Мрежата?

— Главно от политически коментари, отнасящи се преди всичко до Америка и Европа. Всяка сутрин му принтирам различни материали от вестници — лондонския „Таймс“, „Ню Йорк таймс“, „Вашингтон поуст“ и т.н. Министърът се интересува особено много от това какво мислят американците.

— Те не са много по тази част — подхвърли Номури в момента, когато донесоха виното.

— Какво каза? — попита Мин и го накара да я погледне.

— Ами, американците не си падат много по мисленето. Това са най-повърхностните хора, които съм срещал някога. Шумни, зле образовани, а пък жените им… — Чет не се доизказа.

— Какво за жените им, другарю Номури? — попита буквално, изкомандвайки го Мин.

— Охо! — Той опита виното и кимна на келнера да напълни чашите. Беше от Тоскана и много добро. — Виждала ли си някога онези американски играчки, куклите Барби?

— Да, правят ги и тук, в Китай.

— Такава иска да е всяка американка, много висока, с огромни гърди и кръст, който можеш да обхванеш с ръце. Това не е жена, а играчка, кукла, с която да си играят децата. Средната американка не е много интелигентна. Чуждите езици не й се отдават. Ето вземи за пример нас. И двамата говорим английски. Въпреки че не ни е матерен език, го говорим добре.

— Да — съгласи се Мин.

— А имаш ли представа колко американки говорят китайски? Или японски? Американците не са образовани и не са изтънчени. Те са назадничав народ. Такива са и жените им. Дори ходят на хирург да им направи гърдите по-големи, като че ли са някакви глупави детски кукли. Много са смешни да ги гледа човек, особено когато са голи — каза той и поклати глава.

— А ти да не би да…? — попита веднага тя.

— Да не би какво? Дали съм виждал голи американки?

Тя потвърди с кимване. Това беше добър знак.

Да, Мин, аз съм гражданин на света — каза си той.

— Виждал съм ги. Живях там няколко месеца. Беше ми любопитно, но не съм възхитен. Някои от тях могат да бъдат много мили, но не могат да се сравняват с една истинска азиатка нито по форми, нито с нейната коса, която не е подправена с козметични средства, нито по маниери. Американките нямат маниерите на една азиатка.