Том Клэнси - Мечката и драконът

— Къде са те?

— На около десет километра зад нас. Поддържахме визуален контакт с тях в продължение на няколко дни, но ни наредиха да се изтеглим назад, далеч от тях.

— Защо?

— За да те спасим, стари глупако — засмя се Буйков. — И да спасим тези кожи. Твърде хубави са, за да ги носи някоя китайска курва!

— Аз, Паша, мисля… не съм съвсем сигурен, но мисля, че вече е дошло време да посрещнем нашите китайски гости както трябва, по руски — каза капитанът.

— Другарю капитан, вижте! — извика водачът. Александров вдигна глава през люка и погледна напред.

Един висш офицер му махаше да се приближи по-бързо. Три минути по-късно бронетранспортьорът спря до него.

— Ти ли си Александров?

— Тъй вярно, другарю генерал! — потвърди младият мъж, като отдаде чест.

— Аз съм генерал Синявски. Справи се отлично, момче. Излез оттам и ела да поговорим — заповяда висшият офицер с грубоват, но дружески тон.

Александров бе виждал старшия си командир само веднъж, и то от разстояние. Той не бе много едър, но човек не би искал да го срещне в тъмна уличка. Генералът дъвчеше някаква пура, която очевидно бе изгаснала преди няколко часа, и пронизваше капитана със синия си поглед.

— Кой е този? — изръмжа Синявски. После изражението му рязко се промени и той попита почтително. — Ти ли си прочутият Паша?

— Старши сержант Гогол от дивизията „Желязо и стомана“ — с гордост отвърна старецът и козирува отривисто. Синявски отвърна със същия воински поздрав.

— Научих, че си убивал германци навремето. Колко, сержант?

— Пребройте сам, другарю генерал — каза Гогол и подаде карабината си на висшия офицер.

— По дяволите — промърмори генералът, докато гледаше резките по приклада, подобни на онези, с които каубоите от Дивия запад отбелязваха броя на простреляните си противници. — Сигурен съм, че наистина си ги убил. Само че войната е работа на младите, Павел Петрович. Нека те отведа на сигурно място.

Гогол поклати глава.

— Капитанът ми обеща един изстрел, иначе нямаше да напусна дома си.

— Това истина ли е? — попита командирът на 265-а мотострелкова и се огледа наоколо. — Много добре, капитан Александров, осигури на нашия стар другар неговия изстрел.

Синявски разгърна една карта пред себе си и посочи:

— Това място тук е добро за вас. И когато свършите, разкарайте го оттам колкото може по-бързо — каза генералът на своя подчинен. — Тръгнете оттук към своите линии. Там ще ви очакват. Свършихте много добра работа, като ги държахте под око през целия им път. Наградата ви ще бъде да видите как посрещаме копелетата.

— Зад разузнавателната част идва огромна сила.

— Знам. Гледам ги по телевизията от ден и половина, наистина са много, но нашите американски приятели са прекъснали снабдяването им. Ние ще ги спрем и ще го направим точно тук.

Александров погледна картата. Мястото наистина бе добро, подходящо за водене на бой, а най-хубавото бе, че имаше път, по който можеха да се оттеглят бързо.

— Кога?

— След два часа, мисля. Основните им сили скъсяват разстоянието до разузнавателното охранение. Твоята първа задача е да унищожиш охранението.

— Слушам, другарю генерал, можем да направим това! — ентусиазирано отвърна капитанът.

Изгревът завари Мариън Дигс на доста странно за него място. Околната среда много напомняше на Форт Карсън в Колорадо със заоблените си хълмове и боровите гори, но се различаваше от американския пейзаж по липсата на пътища с добра настилка. Това обясняваше защо китайците бяха нахлули тук. В района имаше малобройно цивилно население, така че липсваха добре развита инфраструктура и достатъчно население, които да създадат условия за организиране на солидна отбрана тук. Това много облекчаваше задачата на Китаеца Джон. Дигс обаче също бе доволен от ситуацията. Точно както в Персийския залив — никакви цивилни, които да се мотаят по пътя му.

Имаше обаче доста китайци, които щяха да се изпречат пред него. Първа бригада на Майк Франсиско нахлу в главния снабдителен пункт на китайското настъпление. Там бе пълно с камиони и с войници, повечето от които имаха оръжие, но много малко от тях формираха сплотени тактически единици. Четирите батальона, които влизаха в състава на бригадата на полковник Мигел Франсиско, бяха подготвени за битка с пехотни и танкови подразделения и в действителност представляваха оперативни тактически групи от танкове и бронетранспортьори „Брадли“, така че преминаха през пункта за снабдяване като комбайн през нива в Канзас през август.