Том Клэнси - Мечката и драконът

— Е, сега какво ще правим?

— Ще съобщим на президента, след което, предполагам, ще трябва да кажем и на хората от телевизията. Освен това вероятно ще пощадим живота на Суворов. Надявам се условията в трудовия лагер да му харесат.

— А убийствата?

Ефремов сви рамене.

— Е, убил е един бандит и една курва. Не е голяма загуба, нали?

Старши лейтенант Команов не бе особено щастлив през последните четири дни, но поне вършеше нещо полезно — обучаваше хората си да стрелят. За това време запасняците от „Бояр“ изстреляха по четири пълни боекомплекта — повече, отколкото през цялата си редовна служба, но в складовете в Невер обаче имаше достатъчно снаряди. Офицерите, които Главното командване на Далекоизточния район бе изпратило в „Бояр“, бяха казали на хората си, че американците са се прехвърлили южно от тях предния ден и че тяхната задача е да заемат позиции на север, и то още днес. Команов и хората му се намираха само на тридесет километра от китайците и бяха готови да им отидат на посещение. Мощният рев на дизеловия двигател на собствения му танк бе последван от тътена на още сто и двадесет и „Бояр“ пое през хълмовете на североизток.

Пън и командната му секция препускаха напред. Те предупреждаваха за приближаването си по радиостанцията и навсякъде, където минаваха, военните регулировчици вече бяха разчистили пътя и им махаха да минават. Съвсем скоро те стигнаха до командната секция на 302-ра бронетанкова дивизия, челния „юмрук“ на армията, командвана от генерал-майор Гъ Ли, чието телосложение напомняше някой от танковете, поставени под негово командване.

— Готов ли си, Гъ? — попита Пън. Името на мъжа отговаряше на възложената му задача. Едно от основните значения на йероглифа „Гъ“ бе „копие“.

— Готови сме — отвърна танкистът. — Челните ми полкове се развръщат.

— Добре, какво ще кажеш да наблюдаваме заедно отпред?

— Разбира се! — отвърна Гъ и скочи в командирския си танк. Той предпочиташе тази машина пред командния бронетранспортьор въпреки по-лошата радиовръзка. Двете машини поеха бързо напред. Пън веднага установи директна радиовръзка с подчинения си.

— Колко има до челото?

— Три километра. Разузнавателното охранение в момента се придвижва и вероятно са още два километра по-напред.

— Тръгвай, Гъ — припря го Пън. — Искам да видя тази златна мина.

„Мястото е добро“, помисли си Александров, „освен ако артилерията на противника не заеме позиции по-рано от очакваното.“

Засега обаче не бе видял или чул китайска артилерия. Той се намираше от обратната страна на южния склон на един хълм, който приличаше на продълговата рампа, някъде към три километра, и доста напомняше на учебните стрелкови полигони в полковите тренировъчни бази. Слънцето бе започнало да се надига над хоризонта на изток и сега можеха да виждат нормално — нещо, което винаги радваше войниците. Паша бе откраднал една резервна куртка, за да положи карабината си върху нея. Самият той се бе подал през отворения люк на бронетранспортьора и гледаше през телескопичния мерник на оръжието си.

— Какво беше да си снайперист в Отечествената война? — попита Александров.

— Беше добър лов. Стараех се да убивам само офицери. Така ефектът е по-голям — обясни Гогол. — Германският редник… ами той беше просто човек, вярно враг, но сигурно е искал да бъде там, на бойното поле, колкото и аз. Офицерите бяха друго нещо. Те бяха онези, които издаваха заповедите за избиването на другарите ми и като убиехме някой от тях, врагът се объркваше.

— Колко?

— Лейтенанти — осемнадесет. Капитани — дванадесет. Само трима майори, но затова пък девет полковници. Аз обезглавих девет полка на фрицовете. Разбира се, имаше и сержанти, и картечни разчети, но тях не ги помня така добре, както полковниците. И досега виждам всеки един от тях, момчето ми — каза Гогол, като почука с показалец по слепоочието си.

— Те изобщо опитаха ли се да стрелят по теб?

— Предимно с артилерия — отвърна Паша. — Снайперистът подкопава морала в частта. Хората не обичат да ги избиват от засада като дивеч. Германците обаче обикновено не можеха да открият снайперистите за разлика от нас и затова отговаряха на изстрелите ми с полеви оръдия. Страшно беше, но показваше колко много се боят от мен фрицовете.

Павел Петрович гледаше отнесено със сурова усмивка на лицето си.

— Там! — посочи Буйков. — Точно до дърветата вляво.

— А-а — каза Гогол, гледайки през прицелния си прибор. — А-а, да.