Том Клэнси - Мечката и драконът

— Заповядах им да приберат другаря Гогол, преди китайците да са го убили — обясни Толкунов на американеца. — Изглеждаш уморен.

— Ами, какво са тридесет и шест часа в един и същи стол? — отвърна Тъкър и си отговори наум: „Адски болки в гърба, това са.“

Въпреки безкрайните часове, които прекарваше пред екрана, Тъкър бе доволен от живота както никога досега. Той бе офицер от военновъздушните сили, отпаднал от летателния курс, което го бе превърнало завинаги в „недооценен гений“ на жаргона в авиацията — четвърта класа човек в йерархията на ВВС, поставен по-ниско дори от пилотите на хеликоптери. Сега обаче бе дошъл неговият звезден миг. Тъкър знаеше, че в момента вероятно е по-полезен дори от полковник Уинтърс със всичките му бойни успехи във въздуха. Ако обаче някой му кажеше нещо подобно, той щеше да преглътне и скромно да забие поглед във върха на обувките си. „Скромен, друг път“, помисли си майорът. Сега той доказваше на практика ефективността на една нова бойна машина и се справяше също като Червения барон в неговия „Фокер Тримотор“. Скромността не бе сред качествата, характерни за служещите във военновъздушните сили, но фактът, че не успя да закачи сребристите криле на якето си, принуди Тъкър да проявява смирение през тези десет години, откакто облече униформата. Следващото поколение безпилотни разузнавателни самолети щеше да разполага с въоръжение и вероятно дори щеше да може да участва във въздушни боеве. Тогава той щеше да покаже на онези надути играчи — изтребителите, кой е истинският пич в тези мъжкарски военновъздушни сили. Дотогава трябваше да се задоволи със събирането на информация, като помага на руснаците да се справят с Китаеца Джо, и ако това бе електронна игра, то малкият Дани Тъкър бе най-добрият в този виртуален свят.

— Вие сте изключително полезен за нас, майор Тъкър.

— Благодаря ви, сър. Радвам се, че мога да ви помогна — отвърна Тъкър с едва забележима усмивка и си наля поредната чаша кафе. Кофеинът бе кажи-речи единственото нещо, което го държеше буден в този момент. Въщност по-голямата част от работата вършеше компютърът и сега той показваше как китайската разузнавателна част се придвижва на север.

— Мамка му — изумено каза капитан Александров. Той бе чул за вълчите кожи на Гогол по държавното радио, но не бе гледал телевизионния репортаж и сега видяното спря дъха му. Той докосна една от тях. Очакваше козината да е студена и твърда като метална жица, но вместо това тя бе мека и топла като косата на красива блондинка…

— А ти пък кой си? — попита старецът с пронизващ поглед и с пушка в ръка.

— Аз съм капитан Фьодор Илич Александров. Предполагам вие сте Павел Петрович Гогол.

Старикът дори не се усмихна.

— Харесваш кожите ми, другарю капитан?

— Никога досега не съм виждал подобно нещо. Ще трябва да ги вземем с нас.

— Да ги вземем? Къде да ги вземем? Аз няма да ходя никъде — твърдо заяви Паша.

— Другарю Гогол, аз имам заповед — да ви отведа далеч оттук. Това е заповед на щаба на Главното командване на Далекоизточния район и тя трябва да бъде изпълнена, Павел Петрович.

— Никакъв китаец не може да ме изгони от собствената ми земя! — извика старецът.

— Не, другарю Гогол, но войниците от руската армия няма да ви оставят да умрете тук. Значи с тази пушка сте убивали германци?

— Да, много, много германци — потвърди Гогол.

— Тогава елате с нас и може би ще можете да застреляте няколко жълти нашественици.

— Какъв точно си ти?

— Командир на разузнавателна рота от двеста шестдесет и пета мотострелкова дивизия. Играем си на стражари и апаши с китайците вече четири безкрайни дни и сега сме готови за истински бой. Елате с нас, Павел Петрович. Сигурен съм, че можете да ни научите на много неща, които ще ни бъдат от полза — младият напет капитан говореше с уважение и респект, защото старият воин наистина заслужаваше това. Разговорът тръгна на пазарлък.

— Обещаваш ли, че ще ми позволите да стрелям поне веднъж?

— Имате думата ми на руски офицер, другарю — отвърна Александров, като рязко кимна с глава.

— Тогава ще дойда.

Гогол бе вече почти готов за излизане — отоплението в хижата му бе спряно и трябваше да носи топли дрехи дори вътре. Старецът метна на рамо старата си карабина и една сумка с четиридесет патрона — обичайното снаряжение, с което излизаше в гората, и тръгна към вратата.

— Помогни ми за кожите, момче, а?

— С удоволствие, дядо.

Александров с изненада установи, че кожите са много по-тежки, отколкото изглеждаха, но все пак заедно с Буйков успяха да ги натикат в бронетранспортьора, след което водачът подкара машината.