Том Клэнси - Мечката и драконът

Доста по-назад, в хоукаите, екипажите продължиха да следят битката. Както самолетите, така и летящите към тях ракети се виждаха на екраните и всички бяха затаили дъх.

Фениксите удариха първи и поразиха още тридесет и един изтребителя на военновъздушните сили на Народоосвободителната армия, като по този начин доста грубо изключиха радарите им. Така част от ракетите на китайците „оглупяха“, но това не се отнасяше за всички и шестте китайски изтребителя, които оцеляха след втория американски залп, сега водеха общо тридесет и девет PL-10 към своите цели, които на практика бяха едва четири томкета.

Американските пилоти разбраха това и съвсем не останаха доволни. Всеки от тях премина на форсаж и пикира, като междувременно изхвърли всички диполни отражатели и лъжливи топлинни цели и усили докрай системите радиолокационно подавяне. Един се измъкна. Друг се отърва от почти всичките си преследвачи благодарение на облака от диполни отражатели, в който китайските ракети избухваха като фойерверки зад изтребителя. Един от томкетите обаче се оказа преследван от общо деветнадесет PL-10 и нямаше как да избяга от всичките. Третата ракета се приближи достатъчно, за да взриви бойната си глава, последваха я още девет и американският самолет заедно с двучленния си екипаж се превърна в диполни отражатели, каквито изхвърляше допреди малко. Четвъртият изтребител на военноморските сили също бе поразен, като операторът на системата за радиолокационно прехващане катапултира успешно, но пилотът не успя.

Останалите F-14 не се отказаха. Фениксите им бяха свършили и те скъсиха дистанцията, за да продължат битката със сайдуиндъри. Загубата на бойни другари засега само ги разгневи и този път китайците побягнаха към бреговата си ивица, следвани от облак ракети с топлинно насочване.

Тази въздушна битка разчисти пътя за щурмовите сили. Военноморската база на Народоосвободителната армия разполагаше с дванадесет пирса, за които бяха завързани кораби. Както ставаше обикновено, флотата на Съединените щати се хвърли срещу китайските си колеги, спазвайки принципа, че по време на война хората неизбежно унищожават себеподобните си, преди да насочат внимание към останалите.

Първи привлякоха гнева на щурмовите изтребители F/A-18 „Хорнет“ подводниците. Те бяха главно стари дизелови лодки от клас „Ромео“, чиито славни времена отдавна бяха отминали. Повечето бяха наредени по двойки и „шофьорите“ на хорнетите ги удариха със скипери и свръхзвукови ракети, летящи на малка височина. Първите представляваха хилядафунтови бомби с елементарни насочващи системи и с ракетни двигатели и се считаше, че са подходящи за целта. Пилотите се опитваха да ги насочват в средата на всяка двойка подводници, за да поразяват по две наведнъж и в три от петте случая успяха. Свръхзвуковите ракети, летящи на малка височина, представляваха версия на противокорабните „Харпун“ за поразяване на сухопътни цели. Те бяха изпратени към пристанищните съоръжения, без които всяка военноморска база не е нищо друго освен не особено привлекателен плаж. Нанесените поражения изглеждаха впечатляващо на видеозаписите. Друга част от самолетите бяха получили задача с кодово име „Желязната ръка“. Те откриха китайските зенитни ракетни установки и оръдия и от безопасно разстояние изстреляха по тях противолокационни боеприпаси HARM, които локализираха и унищожиха всички радари за засичане и проследяване.

В крайна сметка първата атака на флотата на САЩ над земна цел след Виетнам премина добре. Унищожени бяха дванадесет бойни кораба на КНР и бе разрушена една от главните й военноморски бази.

Още няколко подобни обекта бяха атакувани с крилати управляеми ракети „Томахоук“, изстреляни предимно от надводни кораби. Всяка база на флотата на Народоосвободителната армия по продължение на осемстотин километра от бреговата ивица беше обстрелвана с едно или друго оръжие. Броят на поразените кораби нарасна на шестнадесет за малко повече от един час. Американските тактически самолети се завърнаха по самолетоносачите, пролели кръвта на своите противници с цената на малко от своята.

Нощта бе доста тежка за маршал Лю Цун, министър на отбраната на Китайската народна република. Той си бе легнал около единадесет предната вечер, загрижен за операциите, които провеждаха неговите въоръжени сили, но доволен, че всичко върви добре. Точно когато затвори очи, телефонът иззвъня.