Том Клэнси - Мечката и драконът

— Орел Водач, Сокол Водач. Детелината е опечена, прибираме се в базата, край.

За Бойл не оставаше нищо, освен да поклати глава.

— Прието, Сокол. Добра работа, капитане.

— Прието, благодаря, сър. Край.

Апачите се подредиха във формация и се насочиха на северозапад към базата си, за да презаредят и да се подготвят за следващата задача. Долу Бойл видя Първа бригада, която бе пробила противниковата линия и продължаваше на югоизток към снабдителния пункт на китайците.

Оперативно съединение 77 бе дислоцирано източно от протока Формоза, докато не получи заповед да потегли бързо на запад. Големите началници бяха съобщили, че една от подводниците му е потопила китайски ядрен ракетоносец и ескортиращата го подводна лодка и хората очевидно бяха доволни от това, както и командирът на съединението. Сега задачата на 77 бе да подгони флотата на Народоосвободителната армия, което според личния състав бе доста странно наименование на една военноморска сила. Първите самолети, които се вдигнаха във въздуха след патрула по курса на противниковата авиация, формиран от F-14D, бяха летящите радиолокационни станции Е-2C „Хоукай“ — витловите двумоторни миниауакси на флотата. Тяхната задача бе да откриват цели за изтребителите на съединението, предимно F/A-18 „Хорнет“.

Операцията трябваше да бъде комплексна. Съединението разчиташе на три атомни подводници, които да „хигиенизират“ района от китайски подводни лодки. Командирът на 77 се притесняваше особено да не би някоя от тях да пробие дупка в негов кораб, но това не засягаше летците, освен ако не забележеха такава, привързана някъде по кея.

Единственият проблем бе идентификацията на целите. В района имаше доста търговски кораби, а заповедите бяха те да бъдат оставени на мира, включително и онези, които плаваха под флага на КНР. Всеки съд с радиолокационна станция за откриване на зенитни управляеми ракети на борда трябваше да бъде унищожаван, преди да влезе в полезрение, защото в противен случай пилотът щеше доста да се поизпоти, преди да натисне спусъка. Боеприпаси имаха достатъчно, а и корабите бяха крехки, когато ставаше дума за ракети или за стофунтови 64 64 1 фунт = 0,453 кг. — Бел.прев. бомби. Общата цел на Оперативно съединение 77 бе флотата на Народоосвободителната армия в Южнокитайско море, която бе базирана в Гуанчжоу (по-известен на запад като Кантон). Военноморската база там бе удобна за нападение, въпреки че разполагаше със зенитни установки за изстрелване на ракети „земя-въздух“, както и с флак 65 65 флак — зенитно оръдие. — Бел.прев. .

Челните F-14 бяха насочени към въздушни цели от хоукаите. Тъй като в района имаше и цивилен въздушен трафик, пилотите на изтребителите трябваше да установят визуален контакт с целите си, за да се уверят, че те наистина са единици на военновъздушните сили на противника, а не пътнически самолети. Това бе опасно, но нямаше начин да бъде избегнато.

Това, което пилотите на военноморските сили на САЩ не знаеха, бе, че китайците можеха да разпознават електронните характеристики на радарите APD-138 на самолетите Е-2C и по тази причина също бяха предупредени за приближаването на вражески сили. Точно сто изтребителя на КНР се вдигнаха във въздуха и формираха свой собствен патрул по курса на противниковата авиация над източното си крайбрежие. Самолетите „Хоукай“ забелязаха това и изпратиха предупреждение до настъпващите изтребители, подготвяйки арената за масов въздушен бой в предутринния мрак.

Нямаше елегантен начин да се избегне това. Две ескадрили от F-14D, всичко на всичко двадесет и четири самолета, бяха начело на ударната сила. Всеки от тях носеше четири ракети AIM-54C „Феникс“ и четири AIM-9X „Сайдуиндър“. Първите бяха стари, някои от тях — почти петнадесетгодишни и в част от случаите техните двигатели с твърдо гориво се самовзривяваха. Това щеше да стане известно съвсем скоро. Така или иначе по теория тяхната далекобойност бе над сто мили и това ги правеше полезни в случая.

Екипажите на самолетите „Хоукай“ бяха получили заповед внимателно да проверяват кое е патка и кое — гъска, но бързо стана ясно, че не е трудно да се различат на радарните екрани два или повече изтребителя, летящи в компактна формация, от „Еърбъс“, пълен с цивилни пътници, така че F-14 получиха разрешение да изстрелват боеприпасите си на сто мили от китайския бряг. С първия залп полетяха четиридесет и осем ракети. Шест от тях се самовзривиха на петстотин метра от изтребителите, от които бяха изпратени, с което изненадаха доста неприятно съответните пилоти. Останалите четиридесет и две се стрелнаха нагоре по балистична траектория, изкачиха се на височина над тридесет хиляди метра, след което ускориха до 5M и включиха доплеровите си насочващи радари, действащи в милиметровия обхват. Към края на полета горивото им бе свършило и те не оставяха след себе си димната следа, за която се оглеждат пилотите. Така макар да знаеха, че са засечени, китайските пилоти не забелязаха опасността и по тази причина не направиха нищо, за да я избегнат. Четиридесет и двата феникса се разпръснаха в техните формации. Оцеляха само онези, които успяха да извършат резки маневри още при избухването на първите бойни глави. В крайна сметка резултатът от изстрелването на четиридесет и осемте ракети бе унищожаването на тридесет и два самолета на противника. Ударът стресна оцелелите китайски пилоти, но гибелта на другарите им ги разяри и те като един включиха радиолокационните си системи, търсейки цели за собствените си ракети „въздух-въздух“. Цели имаше, но всички те бяха извън периметъра на действие на боеприпасите им. Старшият офицер, който бе оцелял при първия удар, заповяда на останалите да включат форсажите и да се насочат на изток. Когато се приближиха на шестдесет мили до целите си, те изстреляха своите ракети „въздух-въздух“ с радарно насочване PL-10. Въпросните боеприпаси бяха копие на италианските „Аспида“, които от своя страна не бяха нищо друго освен старите американски AIM-7E „Спароу“. За да проследят дадена цел, бе необходимо самолетът, който ги е изстрелял, и неговият радар да са насочени към нея. Американските изтребители също летяха насреща с включени радари и ситуацията заприлича на една масова игра на „пиле“ 66 66 Става дума за една популярна, но често смъртоносна игра от края на 50-те и началото на 60-те години в САЩ. Два автомобила се насочват един срещу друг с висока скорост и шофьорът, който първи завие, за да избегне сблъсъка, получава прозвището „пиле“, което в американската лексика е добило смисъла на страхливец. — Бел.прев. , като пилотите и от двете страни не желаеха да завият и да избягат, макар да осъзнаваха, че ако не го сторят, със сигурност ще загинат. И така състезанието бе между самолети и ракети, но скоростта на PL-10 бе 4M, докато „Финикс“ летяха с 5M.