Том Клэнси - Мечката и драконът

„Е, две от две. Беше доста лесно“, помисли си капитанът. Той се върна в центъра за управление на бойните действия и вдигна микрофона.

— Сега слушайте. Говори капитанът. Току-що изстреляхме две риби по чифт китайски подводници. Няма да видим повече нито една от тях. Всички свършиха добра работа. Това е — приключи той и се обърна към командира на комуникационния разчет. — Подготви съобщение до главнокомандващия на Атлантическия район: „Четири нула шест унищожена в… двадесет и две петдесет и шест време Зулу заедно с ескортиращата я щурмова лодка. Сега се заемаме с фрегатата.“ Изпрати това, когато излезем на антенна дълбочина.

— Да, сър.

— Съпровождащ разчет, имаме фрегата на две-едно-шест. Да я засечем, за да харпунираме задника й.

— Слушам, сър — отвърна лейтенантът, който седеше зад терминала за съпровождане на целите.

Във Вашингтон наближаваше шест часът вечерта и най-важните хора в държавата в този момент гледаха телевизионния екран, който обаче не излъчваше сериали или реклами, а материала от безпилотните самолети „Дарк Стар“. Сигналът преминаваше по закодирани сателитни линии, след което се ретранслираше до заинтересованите държавни институции в столицата на САЩ по специални военни фиброоптични трасета. Едно от тях, разбира се, завършваше в Залата за овладяване на критични ситуации в Белия дом.

— Боже господи — каза Райън. — Това е като някаква шибана видеоигра. Откога разполагаме с тези възможности?

— Сравнително ново е, Джак, и да — съгласи се вицепрезидентът, — малко гадно е, но същото виждат и изпълнителите. Имам предвид, че когато гърмях по самолети, виждах такива неща, но тогава бях в летателен костюм и на гърба ми бе закачен един „Томкет“ 63 63 Буквално котарак. Става дума за самолета F-14 „Томкет“ — свръхзвуков самолет за непосредствена поддръжка, който се базира и на самолетоносачи. Въоръжен е с ракети „въздух-въздух“ и „въздух-земя“. — Бел.прев. . Това изглежда мръсничко, човече. То е като да гледаш някой да го прави с момичето си, и то не в образователен филм…

— Какво?

— Така наричахме порнопарчетата по корабите, Джак — образователни филми. Само че това е като да се залепиш за прозореца, докато някой кара първата си брачна нощ, а той не знае… струва ми се мръсничко.

— На хората ще им хареса — каза Арни ван Дам. — Средния гражданин, особено хлапетиите… за тях ще бъде нещо като филм.

— Може и да е така, Арни, но много гнусен филм. Тук загиват истински хора, и то много. Този дивизионен команден пункт, който Дигс порази с ракетните системи за залпов пуск — боже господи. То бе като дело на разярен езически бог, като метеора, който е избил динозаврите, като престъпник, който убива дете в училищния двор — Роби искаше да покаже колко гадно му се струваше. Само че това бе работа, а не нещо лично, макар че това едва ли щеше да бъде кой знае каква утеха за семействата на загиналите.

— Засякохме радиообмен — каза Толкунов на генерал Бондаренко. Полковникът получаваше сведения от шест групи за електронно разузнаване, които прослушваха честотите, използвани от Народоосвободителната армия. Китайците обикновено използваха кодирани фрази, чийто смисъл трудно можеше да бъде разбран, още повече че те променяха кодовите думи и най-вече идентификационните имена на подразделенията и на хората ежедневно.

Мерките за сигурност от другата страна обаче се отслабваха в критични ситуации, тъй като висшите офицери изискваха важна и точна информация веднага. Бондаренко бе гледал картината от „Грейс Кели“, но не изпитваше голямо съжаление към жертвите, тъй като предпочиташе пораженията да нанася той, защото китайците бяха нападнали неговата страна.

— Американската артилерийска доктрина е впечатляваща, нали? — отбеляза полковник Толкунов.

— Те винаги са имали добра артилерия. Ние също и този Пън ще научи това след няколко часа — отвърна главнокомандващият на ТВД Далечен изток. — Какво мислиш, че ще предприеме?

— Зависи от това какво ще му съобщят — отвърна началникът на разузнавателния отдел. — Информацията, която ще стигне до него, ще бъде доста смущаваща и той вероятно ще се замисли, но основната му грижа ще остане неговата собствена операция.

Генадий Йосифович трябваше да се съгласи с това. Генералите имаха склонност да мислят главно за своите задачи и оставяха другите да се притесняват за техните, като смятаха, че всеки трябва да изпълнява сам онова, което му е възложено. Всъщност само така можеше да функционира една армия. В противен случай започваш да се тревожиш за онова, което става край теб толкова много, че не успяваш да свършиш своята работа и скоро цялата операция се проваля. Това се нарича тесногръдо мислене, когато нещата се оплескат, и способност за работа в екип, ако всичко завърши успешно.