Том Клэнси - Мечката и драконът

— Остава им още доста път до там — отбеляза Мастърман и погледна командира си.

— Какви са плановете ви, Генадий?

— Искам да придвижа четирите руски дивизии на север при 265-а и да ги спрем там. После евентуално ще използваме твоите сили, за да минем на изток оттук и да ги отрежем.

„Не китайците са амбициозни“, помислиха си едновременно Дигс и Мастърман. Същото би било да придвижиш Първа пехотна дивизия (Механизирана) от Форт Рейли, Канзас, до Форт Карсън, Колорадо, но там теренът бе равен и освен това наоколо нямаше противникови войски. Тук задачата се усложняваше от изключително хълмистия терен и от противодействието на врага. Тези фактори наистина щяха да променят ситуацията, каза си американският офицер.

— Досега не е имало сериозни сблъсъци?

Бондаренко поклати глава:

— Не, държа механизираните си сили достатъчно далеч от тях. Китайците напредват без съпротива.

— Искате да се успят, да се отпуснат? — попита Мастърман.

— Да, предпочитам да станат прекалено самоуверени.

Американският полковник кимна. Това бе правилно, защото войната винаги е била психологическа, а не физическа игра.

— Дори да слезем от влаковете в Чита, имаме още доста път до мястото, където искате да се придвижим, генерале.

— Как стои въпросът с горивото? — попита полковник Дъглас.

— Това е едно от нещата, които имаме в изобилие — отвърна полковник Алиев. — Сините петна на картата са складове за дизелово гориво — то е същото като вашия дизел номер 2.

— Колко? — попита Дъглас.

— Във всеки склад има по един милиард и двеста и петдесет милиона литра.

— Мамка му! — възкликна Дъглас. — Толкова много?

Алиев обясни:

— ГСМ складовете бяха построени, за да обслужват многочислени мобилни сили в случай на конфликт на границата. Това стана по времето на Никита Сергеевич Хрушчов. Те представляват огромни стоманобетонни резервоари и всичките са добре скрити под земята.

— Сигурно е така — отбеляза Мич Търнър. — Не сме чували за тях.

— Значи сме успели да ги скрием от разузнавателните ви спътници? — със задоволство каза руснакът. — Всеки склад се обслужва от двадесетина бойци от инженерните части. Всичките разполагат с достатъчно електрически помпи.

— Харесва ми разположението им — отбеляза Мастърман. — Каква е тази част тук?

— Това е „Бояр“, запасно механизирано формирование. Хората току-що бяха призовани. Въоръжението им беше съхранявано в един скрит склад бункер. „Бояр“ е малка дивизия, оборудвана със стари оръжия — предимно Т-55 и други такива, които обаче все още са годни за бой. Държахме ги скрити в бункера — каза Алиев.

Американският оперативен началник вдигна вежди. Руснаците може и да отстъпваха пред противника в числен състав, но съвсем не бяха глупави. Това формирование, „Бояр“, се намираше на доста интересно място… ако, разбира се, Иван съумееше да се възползва от това. Като цяло оперативната им концепция изглеждаше добра, поне на теория. Много войни можеха да родят добри идеи, проблемът бе осъществяването им. Дали руснаците можеха да сторят това? Руските военни теоретици бяха сред най-добрите в света — толкова добри, че армията на САЩ редовно крадеше идеите им. Проблемът обаче бе, че армията на САЩ можеше да прилага тези теории на бойното поле, а руснаците — не.

— Как се държат хората ви? — попита Мастърман.

— Имате предвид войниците ни? — попита Алиев и добави почти обидено. — Руският войник знае как да се бие.

— Хей, полковник, не се съмнявам в храбростта им — увери Дюк домакина си. — Какъв е духът им?

Бондаренко се намеси:

— Вчера трябваше да застана лице в лице с един от моите млади офицери, Команов, от граничната отбрана. Той беше бесен, че не сме успели да му осигурим необходимата артилерийска поддръжка, за да разгроми китайците. Аз се засрамих — призна генералът пред гостите си. — Духът на хората ми е висок. Липсват им умения — аз пристигнах тук преди няколко месеца и промените, които предприех, едва започнаха да дават резултат. Руският войник обаче винаги е отговарял достойно, когато се наложи, и сега също ще направи така — ако ние се окажем достойни за него.

Този път Мастърман не погледна към началника си. Дигс бе дал много висока оценка на Бондаренко, а освен отлични оперативни умения генералът притежаваше и много добра преценка за хората. Руснакът обаче току-що бе признал, че хората му не са достатъчно обучени. Добрата новина бе, че на бойното поле мъжете много бързо придобиваха необходимите воински умения. Лошата — че това бойно поле предлагаше най-суровите условия за естествен подбор на планетата. Някои от мъжете щяха да се научат бързо и да оцелеят, но други щяха да загинат по време на този процес, а руснаците не разполагаха с достатъчно хора, за да си позволят човешки загуби. Сега не бе 1941 и те не воюваха с половината си население от онова време.