Том Клэнси - Мечката и драконът

— Откога ги имате?

— Аз работя с тях от, ами, от около четири години.

— Бях чувал за „Дарк Стар“, но възможностите им са поразителни.

Тъкър кимна.

— Да, доста са хлъзгави. Хубаво е да знаеш какво прави другият отбор. За първи път ги вдигнахме над Югославия и щом се научихме как да ги използваме оптимално и да ги координираме със стрелците, разбрахме как да зачерняме живота на другия. Кофти, Джо.

— Джо?

— Китаеца Джо или Джони Китаеца. Така наричаме китайците — Тъкър посочи екрана. Преди години обобщаващото прозвище за корейците бе Дръпнатия Люк. — „Ингрид“ още го няма, но „Грейс Кели“ е снабдена с такова — става дума за система за лазерно насочване, с която тези машинки могат да се използват за поразяване на цели. Изтребителят просто пуска бомбите на двадесетина километра и ние ги насочваме към целта. Не можем да го правим оттук, от този терминал, но от Жиганск могат.

— Да насочваш бомби от шестстотин километра разстояние?

— Да. По дяволите, можеш да го правиш и от Вашингтон, ако искаш. Всичко минава през сателит, доколкото знам.

— Ёб твою мать!

— Съвсем скоро ще изпратим въздушните асове в историята, полковник. След година-две ще можем да насочваме от подобни терминали ракети, изстреляни на неколкостотин мили. Тогава няма да имаме нужда от летци-изтребители. Предполагам, че ще трябва да си купя бял пилотски шал за случая. Е, полковник, какво още искате да видите?

Самолетът Ил-86 кацна на спартанска военновъздушна база, която в момента приютяваше само няколко хеликоптера, забеляза полковник Мич Търнър. Като началник на разузнавателния отдел на дивизията той оценяваше почти всичко, което виждаше в Русия, а видяното съвсем не бе обнадеждаващо. Също като генерал Дигс Търнър постъпи в армията по времето, когато СССР бе главният враг и най-сериозният проблем на САЩ, и сега се чудеше колко от разузнавателните оценки, в чието изготвяне бе участвал като млад офицер, бяха чиста фантазия. Или просто могъщата военна сила бе западнала по-бързо от която и да е друга нация в историята. Руската армия не представляваше дори бледа сянка на някогашната Червена армия. Лудият, щур червен задник, от който НАТО толкова се страхуваше някога, сега бе мъртъв също като динозаврите, а точно сега това не бе добре. Руската федерация приличаше на богата стара фамилия, останала без синове, които да я защитават, и дъщерите й биваха изнасилвани. Лошо. Руснаците, също като Америка, разполагаха с ядрено оръжие — бомби, които можеха да изпратят срещу врага с бомбардировачи и с тактически изтребители. Китайците от своя страна имаха за тази цел ракети и те бяха насочени към по-големите градове. Въпросът бе дали руснаците са готови да заменят няколко града и около четиридесет милиона души срещу една златна мина и някакви петролни полета. Вероятно не, реши Търнър. Един разумен човек не би постъпил така. Те не можеха да си позволят и война на изтощение с една страна, която имаше осем пъти по-многобройно население и сравнително по-стабилна икономика. Не, ако имаше начин да победят китайците, то това можеше да стане чрез умело маневриране и бързо придвижване, но армията им бе в упадък и не бе нито обучена, нито екипирана за такъв род военни действия.

Това, помисли си Търнър, щеше да бъде интересна война. Не такава, в каквато искаше да участва. По-добре да опухаш някой загубен слаб противник, отколкото да се сблъскаш с умен и находчив враг. Може и да не е много славно, но за сметка на това е доста по-безопасно.

— Мич — каза генерал Дигс, когато те се изправиха, за да излязат от самолета. — Някакви идеи?

— Ами, ъ-ъ, сър, можехме да изберем и по-добро място, където да отидем. Изглежда, че тук ще бъде доста вълнуващо.

— Продължавай — нареди генералът.

— Другата страна има по-добри карти. Повече жива сила, по-добре обучени са и въоръжението им е по-добро. Задачата им — да прекосят тази недотам приятна страна, е тежка, но и задачата на руснаците не е много лека. За да спечелят, трябва да водят маневрена война, но ми се струва, че нямат достатъчно ресурси за това.

— Шефът им тук, Бондаренко. Доста добър е.

— Такъв беше и Ервин Ромел, сър, но Монтгомъри му скъса задника.

Край пистата чакаха няколко автомобила, които щяха да ги отведат до руския команден пост. Времето тук бе по-добро, но сега се намираха по-близо до китайците, така че ясното небе не беше нещо, на което да се радват.

— Е, какво става там? — попита Райън.