Том Клэнси - Мечката и драконът

Александров бе млад капитан, едва на двадесет и осем, и изглеждаше много добре. Той бягаше за лично удоволствие и постоянно повтаряше на хората си, че бягането е най-доброто упражнение за един войник, особено ако е разузнавач. Разчетът на всяка от машините включваше механик-водач, мерач и радиооператор, както и трима пехотинци, които Александров лично бе обучил да бъдат невидими.

Задачата им бе през половината от времето да се движат извън машината, обикновено на километър или повече преди китайците, да се крият между дърветата или зад леките неравности, които предлагаше теренът и да изпращат обратно едносрични коментари на видяното по преносимите си радиостанции, произведени в Япония. Мъжете се придвижваха с лекота, тъй като носеха единствено автоматите си и по два резервни пълнителя, защото се предполагаше, че никой няма да ги чуе или да ги види. Истината бе, че Александров би предпочел да ги изпрати невъоръжени, за да не се изкушат и да застрелят някого, водени от патриотичен гняв. Така или иначе никой войник не би приел да замине невъоръжен на бойното поле и той трябваше да се задоволи с издаването на заповед да тръгват на задача със спуснат предпазител и без патрон в цевта. Капитанът обикновено излизаше с хората си, а машините чакаха скрити между дърветата на около триста метра по-назад.

През последните двадесет и четири часа руснаците бяха станали много близки с китайските си противници. Последните бяха също добре обучени и мотивирани разузнавачи и вършеха добре работата си, или поне така изглеждаше. Те също като руските си колеги през повечето време се движеха пеша, на известно разстояние пред машините си, криеха се между дърветата и бавно се придвижваха на север, оглеждайки се за сили на противника. Руснаците дори бяха дали имена на някои от тях.

— Градинарят е — каза сержант Буйков. Въпросният мъж обичаше да докосва дърветата и храстите и ги разглеждаше, сякаш ги изследваше, за да пише научни публикации за тях. Градинарят бе нисък, слаб и жилав и приличаше на руснаците на дванадесетгодишно момче. Изглеждаше доста компетентен в действията си — носеше автомата на гърба и често използваше бинокъла. Той бе лейтенант от китайската армия, ако се съдеше по пагоните му, вероятно командир на разузнавателния им взвод. Действаше хората си много, но често самият той вървеше отпред. Явно бе доста съвестен.

„Значи точно той трябва да бъде убит пръв“, помисли си Александров. Бойната машина разполагаше с отлично 30-милиметрово оръдие, което можеше да превърне градинаря в тор за почвата от около хиляда метра и дори повече, но капитан Александров бе забранил това за жалост, помисли си Буйков. Той бе родом от този край и като младеж често ходеше с баща си, който бе дървосекач, на лов в гората.

— Наистина трябва да го убием — тихо каза той.

— Борис Евгениевич, нима искаш да предупредиш врага за присъствието ни? — обърна се Александров към сержанта.

— Съвсем не, другарю капитан, но ловният сезон е…

— … закрит, сержант. Сезонът е закрит и освен това този човек не е вълк, който можеш да застреляш за свое собствено удоволствие и… залегни! — заповяда Александров. Градинарят гледаше в тяхната посока през бинокъла си. Лицата им бяха боядисани в камуфлажни цветове, а от маскировъчните им униформи стърчаха клони, които накъсваха силуетите, но капитанът не искаше да поема излишни рискове. — Скоро ще започнат придвижването. Връщаме се към машината.

Най-трудната част от задачата им бе да заличават следите от веригите на бронетранспортьора, за да не ги забележат китайците. Александров бе „обсъдил“ този въпрос с водачите, като заплаши, че ще застреля всеки, който остави следа. (Знаеше, че не може да направи това, разбира се, но хората му не бяха съвсем сигурни.) Машините бяха оборудвани и с усъвършенствани ауспуси, които намаляваха шума. Понякога конструкторите на руска военна техника си вършеха работата добре и сега случаят бе точно такъв. Освен това хората на Александров не запускаха машините си, преди китайците да сторят това. Капитанът вдигна поглед. Градинарят махна с ръка към хората си. Жестът, както бяха разбрали от досегашния си опит, означаваше, че им нарежда да придвижат машините напред. Правеха поредния бърз скок, за да заемат позиция за наблюдение на местността и прикритие за следващия ход, в случай че възникнат проблеми. Александров не смяташе да им създава проблеми, но те, разбира се, нямаше как да знаят това. Той бе изненадан, че китайският взвод продължава да се придвижва бавно и изключително внимателно вече втори ден. Все още не се бяха отпуснали. Очакваше от тях точно това, но очевидно китайците бяха по-добре обучени, отколкото предполагаше, и явно следваха стриктно инструкциите си. Значи и той трябваше да прави същото.