Том Клэнси - Мечката и драконът

— Как хората ви приемат това? — попита Дигс.

— Имате предвид цивилните, нали? Твърде рано е да се каже. Доста са обезверени, но се надига гняв. Гневът е полезен — каза Носенко. — Гневът дава смелост и решимост.

Щом руснаците говореха за гняв и решимост, то нещата наистина бяха много зле, помисли си Дигс, докато гледаше през прозореца на колата улиците на московското предградие.

— Какво придвижвате на изток пред нас?

— Досега четири мотострелкови дивизии — отговори Носенко. — Това са най-добре подготвените ни формирования. Събираме и други съединения.

— Не съм съвсем в течение на нещата. Какво друго изпраща НАТО? Изобщо изпраща ли нещо? — бе следващият въпрос на Дигс.

— Една британска бригада се подготвя, онази, която е базирана в Хон. Надяваме се да потеглят насам до два дни.

— Няма начин да се включим в действията, без поне британците да ни подкрепят — каза Дигс. — Въоръжението им е почти като нашето.

„И което е по-важно, подготовката им е като нашата. Хон, помисли си той, това бе 22-ра бригада от казармите «Хейг» под ръководството на бригаден генерал Сам Търнър. Пие уиски, сякаш е минерална вода, но има ум в главата си и е превъзходен тактик.“

— А германците?

— Това е политически въпрос — призна Носенко.

— Кажи на вашите политици, че Хитлер е мъртъв, Валентин. Германците са на ваша страна. Повярвай ми, приятел. Играем с тях през цялото време. Малко са позападнали през последните десет години, но германският войник не е глупак, както и командирът му. Разузнавателните им части са изключително добри.

— Да, но това е политически въпрос — повтори Носенко и Дигс разбра, че засега нищо не може да се направи.

Самолетът, който ги очакваше, бе Ил-86, руският еквивалент на американския „Локхийд“ С-141 „Старлифтър“. Той бе с цветовете на „Аерофлот“, руската цивилна авиокомпания, но в опашката си имаше огнева точка, каквато руснаците поставяха на всичките си тактически самолети. В конкретната ситуация Дигс не възразяваше срещу това. Те едва бяха успели да се настанят и да закопчаят коланите си, когато машината започна да рулира.

— Май доста бързаме, Валентин?

— Защо да чакаме, генерал Дигс? Води се война — напомни руснакът на своя гост.

— Добре, какво знаем?

Носенко отвори куфарчето с картите, което носеше, и разстла един голям лист на пода на самолета, който в този момент излиташе. Картата изобразяваше един участък от руско-китайската граница по река Амур. Върху нея вече бяха нанесени с молив някакви маркировки. Американските офицери се наведоха над нея.

— Те тръгнаха оттук и продължиха през реката…

— Колко бързо се придвижват? — попита Бонадеренко.

— Имам една разузнавателна рота пред тях. Докладват ми на всеки петнадесет минути — отговори полковник Толкунов. — Движат се доста спокойно. Разузнавателното им охранение е съставено от верижни бронетранспортьори B3-501 със сериозно радиооборудване, но с доста леко въоръжение. Като цяло не са много предприемчиви. Бих казал, че са доста спокойни. Движат се на скокове от по половин километър, ако теренът позволява. Следим радиовръзките им. Не са кодирани, но говоримият им език е доста заблуждаващ особено при използването на термини. Работим върху този проблем.

— С каква скорост се придвижват?

— Пет километра в час е най-бързото, което сме засекли до момента. Обикновено напредват по-бавно. Главните им сили все още се организират, а освен това не са подготвили и влаковите композиции с материално-техническо и тилово осигуряване. Ако съдим по видяното до момента, скоростта им на придвижване няма да надвиши тридесет километра в час на равнинен терен.

— Интересно — Бондаренко върна погледа върху картите. Щяха да тръгнат на север-северозапад, защото теренът щеше да ги принуди. При тази скорост щяха да достигнат до златното находище за шест-седем дни.

Теоретично той можеше да придвижи 265-а мотострелкова на отсечена позиция 51 51 Позиция при отбрана с цел недопускане вклиняването на противника. — Бел.прев. тук… до два дни и да ги остави на позиция, но дотогава китайците щяха да разполагат с най-малко три, може би осем механизирани дивизии, с които да нападнат единствената му напълно комплектована част, а той все още не бе готов за това. Добрата новина бе, че противникът подминаваше командния му пост — може би преднамерено? Или просто защото тук нямаше нищо, което да представлява заплаха за тях, така че защо да хвърлят излишни сили? Не, те щяха да напредват към целта си колкото може по-бързо, като придвижват още пехота, за да оградят фланговете на настъплението си. Това бе класическа тактика и бе станала такава точно защото бе ефективна. Всички бяха постъпвали така — от Ханибал до Хитлер.