Том Клэнси - Мечката и драконът

— Другарю генерал, можехме да издържим, ако бяхме получили поне малко огнева поддръжка — каза Команов, като не успя да сдържи гнева си.

— Не разполагахме с такава. Продължавай — каза генералът и посочи към картата на стената.

— Те пресякоха тук, преминаха през тази седловина и продължиха по този хълм към нас. Само пехота, не видяхме нито една машина. Имаха преносими противотанкови карабини, нищо сериозно или необичайно, но артилерийската им поддръжка бе масирана. Сигурно една цяла батарея от техните бе концентрирала огъня си върху моята позиция. Оръдията им са тежки, петнадесет сантиметра или повече. Контрабатарейните им ракети пометоха нашата артилерийска поддръжка почти мигновено.

— Това бе единствената изненада, която ни поднесоха — потвърди Алиев. — Вероятно разполагат с доста повече от онези системи за локализиране на артилерийски огън, отколкото предполагахме. Освен това използват техните ракети тип-83 за контрабатареен огън, както американците сториха в Саудитска Арабия. Това се оказа ефективна тактика. Ще трябва да се справим първо с контрабатарейните им системи или да използваме самоходни оръдия, които да сменят позициите си след два или три изстрела. Не съм чувал за някакъв начин да бъдат заблудени, а заглушаването на сигнала на тези радари е изключително трудно.

— Значи трябва да измислим как да ги унищожим възможно най-рано. Имаме подразделения за електронно разузнаване. Нека те локализират тези китайски радари и ще ги неутрализираме с наши ракети — каза Бондаренко и се обърна към Команов. — Продължете, старши лейтенант. Разкажете ми за китайската пехота.

— Не са страхливци, другарю генерал. Не се плашат от огъня и се държат както трябва под обстрел. Надъхани са. Моята позиция и тази до мен поразиха поне двеста души от техните, но те не се отказаха и продължиха да настъпват. Бойният им дух е висок, координацията им е добра като на футболен отбор. Реагират бързо и адекватно. Трябва да кажа, че насочиха артилерията си много умело.

— Батареите им са били вече готови, старши лейтенант, готови и са чакали — каза Алиев на младшия офицер. — Винаги е по-добре, ако се движиш по предварително изготвен сценарий. Нещо друго?

— Не видяхме нито един танк. Принудиха ни да напуснем позицията си, преди да са завършили понтонните мостове. Пехотата им изглеждаше добре подготвена, добре обучена и мотивирана за настъпление. Не забелязах дори следа от гъвкаво мислене, но всъщност аз и не успях да видя много. Както отбелязахте обаче, всичко бе планирано предварително и добре отработено.

— Това е типично за китайците. Те казват на хората си доста неща за предстоящите операции предварително. Схващанията им за секретност доста се различават от нашите — каза Алиев. — Може би това допринася за солидарността на бойното поле.

— Нещата търпят развитие, Андрей. Една армия се оценява по това, как действа, когато нещата тръгнат зле. Така или иначе досега не сме видели това — каза Бондаренко.

„Дали наистина ще го видим“, замисли се той, но веднага поклати глава. Не трябваше да допуска подобни мисли. Как хората му щяха да вярват в успеха, ако самият той не вярваше?

— Какво ще кажете за хората си, Валерий Михайлович? Как се биха?

— Бихме се, другарю генерал — разпалено увери Команов своя главнокомандващ. — Убихме двеста и щяхме да убием много повече, ако имахме малко артилерийска поддръжка.

— Хората ти ще се бият ли отново? — попита Алиев.

— Мамка му, да! — изръмжа Команов. — Тези малки копелета нахлуват в страната ни. Само ни дайте подходящо оръжие и ще ги избием всичките!

— Завършил си танково училище, нали?

Команов се изпъна като кадет.

— Тъй вярно, другарю генерал. Завърших осми в курса си.

— Дай му една рота от „Бояр“ — обърна се генералът към Алиев. — Не ни достигат офицери.

Генерал-майор Мариън Дигс бе в третата влакова композиция, която потегли от Берлин. Това не бе по негово желание, просто така се стекоха обстоятелствата. Движеше се тридесет минути след разузнавателния батальон на Анжело Гуисти. Руснаците придвижваха композициите толкова близо една след друга, колкото позволяваха изискванията за сигурност, като понякога дори ги нарушаваха. Важното бе, че руската железопътна мрежа бе изцяло електрифицирана, благодарение на което влаковете се движеха бързо извън гарите и участъците с повреди по линията.

Дигс бе израснал в Чикаго. Баща му бе шафнер във влака „Гранд Чийф“ между Чикаго и Лос Анджелис до закриването на линията през 70-те години. После учудващо стана машинист. Мариън си спомни как пътуваше с него като малко момче. Харесваше му чувството, че контролира с ръцете си толкова тежка машина, и когато постъпи в „Уест Пойнт“, реши да стане танкист, по възможност разузнавач. Сега вече контролираше много тежки машини.