Том Клэнси - Мечката и драконът

Пън влезе в бункера. Вътре имаше удобни мажи помещения, склад за снарядите на оръдието, касети с патрони за двете картечници. По пода имаше празни гилзи от двата типа боеприпаси, както и консервени кутии от полевите дажби. Позицията бе удобна, разполагаше със спални помещения, баня, тоалетна и големи запаси храна. Нещо, за което си струва да се воюва, помисли си генералът.

— Откъде излязоха? — попита Пън.

— Оттук — младият капитан го поведе на север по тунела. — Виждате ли, руснаците са се подготвили за всичко.

Тунелът водеше под хребета на хълма към покрита площадка за паркиране, вероятно подготвена за БТР, ако се съдеше по следите от гуми по земята непосредствено до бетона.

— Колко време издържаха?

— Завладяхме позицията по-малко от три часа след първия ни артилерийски обстрел. Пехотата ни обгради позицията и те скоро побягнаха — каза капитанът на командира на армията.

— Ясно. Щурмовата ни пехота е свършила добра работа — каза Пън и видя, че полковник Ва е докарал командния бронетранспортьор до изхода на тунела, за да му спести обратния път.

— Сега? — попита Ва.

— Искам да видя какво сме направили с позициите на поддържащата им артилерия.

Ва кимна и издаде необходимите заповеди към командира на бронетранспортьора. Пътуването по неравния терен отне петнадесет минути. Петнадесет тежки оръдия все още бяха там, макар двете, покрай които Пън мина, да бяха обърнати и повредени напълно от контрабатарейния огън. Позицията, която разглеждаха, беше почти незасегната, въпреки че множество ракети бяха паднали съвсем близо. Доказателство за това бяха трите тела, които лежаха на земята до оръдията в засъхващи локви кръв. Повечето бяха оцелели вероятно. В близост до всяко оръдие имаше дълбоки два метра тесни траншеи с бетонни стени, които ракетите почти не бяха засегнали. Имаше и голям бункер за боеприпаси, от който излизаха две релси за количката за превозване на снаряди и метателни заряди до позицията. Вратата беше отворена.

— Колко залпа дадоха? — попита Пън.

— Не повече от десет — отговори друг офицер от разузнаването. — Контрабатарейната ни артилерия се справи отлично тук. Руската батарея разполагаше общо с петнадесет оръдия. Едно от тях е произвело двадесет изстрела, но това е всичко. Извадихме ги от строя за по-малко от десет минути. Радарите за засичане на артилерийски огън свършиха отлична работа, другарю генерал.

Пън кимна в знак на съгласие.

— Така излиза. Тази позиция би била много добра преди двадесет или тридесет години — артилеристите са добре защитени, има достатъчно боеприпаси, но не е подготвена за случай, в който противникът ще успее да открие оръдията толкова бързо. Ако не стрелят, Ва, не можеш да ги унищожиш — Пън се огледа. — Трябва да призная, че инженерите, които са построили тази позиция, а и предишната, са били много добри. Проблемът е в това, че тези съоръжения вече са остарели. Какъв е общият брой на жертвите от наша страна?

— Убити — триста и петдесет, приблизително. Ранени — шестстотин и двадесет — отговори началникът на оперативния отдел. — Не мина съвсем безболезнено, но все пак е по-малко, отколкото очаквахме. Ако руснаците бяха останали на позициите си и се бяха били, положението щеше да е далеч по-лошо.

— Защо избягаха толкова рано? — попита Пън. — Знаем ли?

— В един от бункерите намерихме писмена заповед, която им разрешава да напуснат позициите, ако решат, че положението е безнадеждно. Това ме изненада — отбеляза полковник Ва. — Исторически погледнато, руснаците се бият изключително самоотвержено в отбрана, както германците установиха от опит. Тогава обаче имаше дисциплина. И смелост. Очевидно сега вече не е така.

— Евакуацията е проведена доста умело — замисли се на глас Пън. — Би трябвало да заловим повече пленници.

— Избягаха прекалено бързо, другарю генерал — обясни началникът на оперативния отдел.

— Онзи, който се бие и бяга — цитира генерал Пън, — остава жив, за да се бие още един ден. Запомни това, полковник.

— Тъй вярно, другарю генерал, но този, който бяга, не представлява непосредствена заплаха.

— Да вървим — каза генералът и се насочи към командния бронетранспортьор. Той искаше да види фронта такъв, какъвто е.

— Е? — обърна се Бондаренко към лейтенанта. Младежът бе изкарал изключително лош ден и това, че сега трябваше да се изправи пред командира на ТВД и да докладва, не оправяше настроението му. — Отпусни се, момче. Жив си. Можеше да бъде много по-зле.