Том Клэнси - Мечката и драконът

— Глиган Водач, завой надясно по нула-девет-нула. Имам бандит на десет мили ниско, десет градуса, насочва се на юг с над шестстотин.

Уинтърс извърши завоя и провери дисплея на радара си.

— Хванах го! — каза той и изстреля следващия тупаник. — Фокс едно с тупаник.

Петата му ракета за този ден отскочи от крилото и полетя на изток и леко надолу. Уинтърс и този път насочи носа на самолета си след нея, за да е сигурен, че камерата ще запише поразената цел… да!

„Попадение, Бронко има попадение, това е петото“, възкликна наум полковникът.

— Потвърждавам пет поразени цели — съобщи Орел две. — Добра работа, приятел.

— Има ли още нещо наоколо?

— Глиган Водач, бандитите бягат на юг като на пожар, току-що преминаха едно М. Имаме потвърждение за девет поразени самолета на противника и един засегнат, шест бандити бягат към къщи, край.

— Прието, разбрах, Орел. Нещо друго?

— Няма, Глиган Водач.

— Къде е най-близкият заправчик?

— Можете да заредите от Оливър шест, вектор нула-нула-пет, разстояние двеста, край.

— Прието. Звено, тук Бронко. Събираме се и се насочваме за зареждане. Групирайте се по мен.

— Две.

— Три.

— Четири.

— Как се справихме?

— Скипи има един — докладва партньорът му.

— Дъки има два — съобщи водачът на втората двойка.

— Призракът има два и една драскотина.

Сметката не излиза, помисли си Уинтърс. Може би мъжът в АУАКС-а е объркал нещо. Затова обаче служеха видеокамерите. Общо взето, денят започваше добре. Най-важното бе, че поочукаха сутата на китайците и вероятно успяха да накърнят авторитета на техните шофьори. Да разклатиш реномето на пилот-изтребител бе почти като да го свалиш, особено ако става дума за командир на ескадрила. Това кара оцелелите да побеснеят, но и да започнат да си задават въпроси за доктрината и за уязвимостта на самолета си, което бе добре.

— Е?

— Граничната отбрана се справи толкова добре, колкото можеше да се очаква — отговори полковник Алиев. — Добрата новина е, че повечето от хората ни успяха да се измъкнат. Общо загубите са по-малко от двадесет души, има и петнадесетина ранени.

— Какво са успели да прехвърлят през реката досега?

— Според непотвърдени данни части от три механизирани дивизии. Американците твърдят, че досега са изградили шест моста и вече ги използват, така че можем да очакваме броят на силите им отсам реката да нарасне бързо. Китайските разузнавателни подразделения напредват. Устроихме засади на някои от тях, но все още нямаме пленници. Посоката на настъплението им съвпада точно с очакванията ни, както и скоростта им на придвижване, поне досега.

— А някакви добри новини? — попита Бондаренко.

— Да, другарю генерал. Военновъздушните ни сили и нашите американски приятели доста им поразкървавиха носа. Свалили сме над тридесет техни самолета само с четири загуби от наша страна досега, като двама от пилотите бяха спасени. Заловихме шестима китайски летци. Откарани са на запад за разпит. Малко вероятно е да ни дадат наистина полезна информация, но съм сигурен, че военновъздушните сили ще се опитат да измъкнат от тях някои технически подробности. Плановете и целите им са абсолютно очевидни и те се движат по график, дори вероятно го изпреварват.

Нищо от казаното не изненада генерал Бондаренко, но нищо не го и зарадва. Разузнаването му вършеше добра работа, донасяше му какво се случва и какво може да се очаква, но това бе нещо като метеорологична прогноза през зимата — да, студено е, да, вали сняг, не, студът и снеговалежите най-вероятно ще се задържат, а вас не ви ли е срам, че нямате топла шуба? Той разполагаше с почти перфектна информация, но нямаше възможност да направи каквото и да е, за да промени ситуацията. Това, че неговите летци свалят китайските си колеги, беше много добре, но основната му задача бе да спре танковете и пехотата на нашественика.

— Кога ще разполагаме с достатъчно авиационна техника, за да ударим челото на настъплението им?

— Ще започнем операции въздух-земя днес следобед с щурмоваците Су-31 — отговори Алиев. — Обаче…

— Обаче какво?

— Обаче не е ли по-добре да ги оставим да напредват безпрепятствено няколко дни? — това бе доста смело изказване от страна на началника на оперативния отдел. От друга страна, точно това бе правилният ход, помисли си Генадий Йосифович. Ако единствената му стратегическа възможност бе да изкопае дълбок вълчи капан, то защо да прахосва човешки и материални ресурси, преди клопката да е готова? Това тук не бе Западният фронт през юни 1941 година и в Москва не командваше Сталин, който да разпореди разстрела му.