Том Клэнси - Мечката и драконът

Полковник Уинтърс не мислеше за това сега. Той наистина прехвърляше тези спомени в главата си, но една определена част от мозъка му през цялото време следеше триизмерната реалност наоколо. За него летенето бе станало нещо толкова естествено, колкото и за исландския сокол — талисмана на военновъздушната академия. Както и ловуването, а сега той ловуваше. Самолетът му разполагаше с оборудване, което приемаше данните от АУАКС-а, намиращ се на сто и петдесет мили зад него и полковникът разпределяше вниманието си между небето наоколо и дисплея, разположен на около 90 см от кафявите му очи.

Ето… двеста мили, азимут едно-седем-две, четирима бандити се насочват на север. После други четирима и след тях още една четворка. Китаеца Джо идваше да си играе, а прасенцата бяха гладни.

— Глиган Водач, тук Орел две — връзката се осъществяваше чрез кодирани импулсни радиостанции, които се засичаха трудно, а подслушването на разговорите бе невъзможно.

— Глиган Водач — отвърна той съвсем кратко, тъй като не искаше да рискува излишно да го засекат. Защо да разваля изненадата?

— Глиган Водач, имаме шестнадесет бандити, азимут едно-седем-нула от теб, ъгъл тридесет, идват на север с около 900 километра в час.

— Засякох ги.

— Все още са на юг от границата, но скоро ще я пресекат — информира го младият контрольор на полетите от АУАКС-а. — Глиган, когато това стане, имате разрешение за използване на оръжие.

— Разбрано, разрешение за използване на оръжие — потвърди полковник Уинтърс и с лявата ръка натисна бутона за активиране на системите. Един бърз поглед към дисплея за състоянието на въоръжението го увери, че системите са готови за стрелба. Радарът за проследяване и прицелване не бе включен, но бе включен в режим на готовност. F-15 изглеждаше като придатък на чудовищния радар, монтиран в носа му. Въпросната апаратура бе определила и габаритите на самолета от самото му създаване на чертожната маса, но с времето пилотите постепенно престанаха да го използват, защото той съобщаваше на противника характеристиките на приближаваща опасност — предупреждаваше го, че някъде наблизо дебне „Ийгъл“ със зорки очи и остри зъби. Вместо това Уинтърс можеше да приема информацията от АУАКС-а, чиито радарни сигнали със сигурност дразнеха противника, но той нищо не можеше да направи. Китайците бяха направлявани и контролирани чрез наземни радари и в момента „Глиганите“ бяха в самия край на обхвата им. Можеше да са ги засекли, можеше и да не са. Някъде зад него един ЕС-135 следеше радарите и радиовръзките на китайските наземни центрове за управление на полетите и щяха да изпратят предупреждение до АУАКС-а. Засега обаче такова нямаше. Е, значи Китаеца Джо идваше на север.

— Орел, тук Глиган, тип на бандитите, край.

— Глиган, не сме сигурни, но вероятно са Су-27, ако се съди по произхода и летателните характеристики, край.

— Разбрано.

„Добре, много добре“, помисли си Уинтърс. Су-27 бе считан за доста опасен самолет и наистина бе един от най-добрите, който руснаците бяха създали. Китайците поверяваха този тип самолети на елитните си пилоти и те се считаха за добри колкото него. „Добре, Джо, хайде да видим колко те бива.“

— Глигани, Водач, завой наляво, едно-три-пет.

— Две.

— Три.

— Четири — потвърдиха хората му и всички самолети се наклониха наляво. Уинтърс се огледа, за да се увери, че не оставя следи, които да издадат местоположението му. После провери системата за предупреждение за опасност. Тя приемаше някакви сигнали от китайски търсещ радар, но те бяха под прага на теоретично засичане. Това щеше да се промени след двадесетина мили. Тогава обаче „Глиганите“ щяха да се появят на екраните на китайските радари като неизвестни, при това доста неясни обекти. Вероятно контрольорите на земята щяха да изпратят по радиото предупреждение към хората си, но не бе изключено и да останат с поглед в дисплеите и да се чудят дали това са наистина самолети или не. Ийгълите бяха боядисани в небесносиньо и оставаха труднозабележими в небето, особено когато слънцето оставаше зад тях — един от най-старите трикове в библията на пилота-изтребител и един от онези, срещу които все още не бе намерено противодействие…

Китайците минаха от дясната страна на формацията на разстояние около тридесет мили и продължиха на север, като търсеха руски изтребители, които да нападнат. Те просто искаха да установят контрол над театъра на военни действия, чиято завеса току-що бяха вдигнали. Това означаваше, че ще включат радарите си за търсене на противник и пренасочат вниманието си от небето наоколо към дисплеите, а това бе опасно. Когато четворката „Глигани“ се озова южно от китайците, Уинтърс поведе хората си надясно, на запад и надолу, докато слязоха на шест хиляди метра, доста под крейсерската височина на полета на китайците, защото пилотите-изтребители често поглеждат назад и нагоре, но много рядко назад и надолу, тъй като ги бяха учили, че височината, както и скоростта означават живот. Така и беше… поне в повечето случаи. След още три минути те се намираха точно на юг зад китайските самолети. Уинтърс увеличи мощността, за да ги настигнат. По команда формацията се раздели на две двойки. Бронко пое наляво и видя противника — тъмни точки на ясното синьо небе. Самолетите бяха боядисани в същото светлосиво, което предпочитаха и руснаците. Това щеше да се окаже сериозен проблем, ако руски Су-27 навлезеше в периметъра, тъй като обикновено човек не успява да се приближи достатъчно, за да види дали на крилата има червени звезди или бяло-синьо-червен трикольор.