Том Клэнси - Мечката и драконът

— Благодаря, Кула. Глигани, тук е водачът, да тръгваме — с тези думи той отпусна спирачките и самолетът започна да се движи, тласкан от мощните си двигатели „Прат енд Уитни“. Група руснаци, главно наземен персонал, ако се съдеше по униформите им, както и няколко шофьори седяха на рампата и наблюдаваха Бронко Уинтърс и хората му.

„Добре, сега ще им покажем как правим тези работи у нас“, каза си наум той.

Четирите самолета, разделени на две двойки, изрулираха до края на полосата, след което първите два изтребителя се стрелнаха напред по бетонните блокове и рязко се вдигнаха във въздуха. Няколко секунди по-късно ги последваха и другите два. Четирите самолета поеха на юг и вече разговаряха с близкия АУАКС — Орел две.

— Орел две, тук е Глиган Водач. Във въздуха съм с още трима.

— Водач на Глиган, тук Орел две. Засякохме ви. Тръгнете на юг, вектор едно-седем-нула, изкачете се на ниво три и продължете там. Изглежда, ще ви се отвори работа днес.

— Устройва ме. Край — полковник Уинтърс се понамести в седалката си, за да се чувства по-удобно, и се изкачи на около 10 000 метра. Радарната му система бе изключена, освен това не трябваше да води излишни разговори, защото някой можеше да подслушва, а защо трябваше да разваля изненадата? След няколко минути той щеше да навлезе в обсега на китайските гранични радарни станции. Трябваше да се направи нещо по този въпрос. По-късно днес, надяваше се той, малките невестулки F-16 щяха да наминат и да се заемат с проблема. Неговата работа бяха китайските изтребители и някой друг бомбардировач, ако посмееше да се появи. Заповедите му бяха да остане в руското въздушно пространство през цялото време на изпълнение на задачата, така че ако Китаеца Джо не проявеше желание да дойде да си поиграят, денят щеше да бъде доста скучен. Джо разполагаше със Су-27, а това бяха доста добри самолети. Вероятно китайските пилоти мислеха същото и за него.

Е, скоро щяха да разберат.

Иначе денят бе добър за полети. Облаците бяха две десети, въздухът бе чист и приятен за летене. С ястребовия си поглед той можеше да вижда на около сто мили напред, а освен това Орел две щеше да му казва къде са тъпанарите. След него още две формации от по четири ийгъла вече бяха излетели. „Дивите глигани“ днес бяха в пълен състав.

Пътуването с влака бе доста разтърсващо в буквалния смисъл на думата. Подполковник Гуисти се въртеше на седалката, като се опитваше да се настани по-удобно, но очевидно комфортът не бе сред приоритетите на създателите на обзавеждането в купетата на руските вагони, с които той и хората му пътуваха, така че нямаше смисъл да мърмори. Навън беше тъмно, онази много ранна сутрин, която за децата още е нощ, нямаше и много светлини. Те се намираха в Източна Полша и вероятно пътуваха сред земеделски земи, тъй като в САЩ тази страна вече бе известна като Айова на Европа заради многобройните свинеферми. Тук се произвеждаше шунката, с която тази част на света бе известна. Тук сигурно правеха и водка и подполковник Гуисти нямаше нищо против една глътка в този момент. Той се изправи и излезе в коридора на вагона. Почти всички спяха или поне се опитваха. Двама по-чувствителни сержанти бяха легнали на пода, вместо на изтърбушените седалки в купето си. Мръсният под нямаше да се отрази много добре на униформите им, но все пак те отиваха на война, а там чистотата не е от първостепенно значение. Въоръжението пътуваше на откритите платформи, където бе леснодостъпно. Все пак те бяха войници и не се чувстваха много добре без оръжие до себе си. Той продължи назад по коридора. В следващия вагон пътуваха още бойци от щабната рота. Сержант-майорът 49 49 Подофицерско звание от армията на САЩ. — Бел.прев. от разузнавателния батальон седеше в края на вагона и четеше книжка.

— Здравейте, полковник — поздрави командира си сержант-майорът. — Дълго пътуване, а?

— Още поне три дни, ако не и четири.

— Супер — каза старшият подофицер. — Доста по-зле е, отколкото да летиш.

— Е, да, но поне машините са си с нас.

— Да, сър.

— Какво е положението с храната?

— Ами, сър, имаме си консерви, освен това съм запазил и един кашон „Сникърс“. Чува ли се нещо за това, какво става навън по света?

— Знам само, че в Сибир вече са започнали. Китайците са преминали границата, а Иван се опитва да ги спре. Няма подробности. Ще научим повече, когато пристигнем в Москва, някъде към обяд, надявам се.

— Бива.

— Бойците как приемат нещата?