Том Клэнси - Мечката и драконът

— Започва да става интересно, другарю старши лейтенант — отбеляза мерачът, докато изстрелваше поредния снаряд от 155-милиметровото основно оръдие.

Команов бе в командния купол, оглеждаше се и осъзнаваше, че бункерът му, както и всички останали, поставени под негово командване, няма да успеят да се справят с агресорите. Най-сетне наученото във военното училище съвпадна с онова, което здравият разум отдавна твърдеше. Той не бе непобедим тук. Въпреки голямото танково оръдие и двете тежки картечници той не би могъл да се справи с всичките тези насекоми, които пъплеха към него. Бе все едно да избиваш мухи с шило за лед. Старши лейтенантът осъзнаваше, че той и разчетът му лично бяха убили или ранили стотина или повече войници на противника, но нито един танк. Къде бяха танковете, които той мечтаеше да унищожи? Това той можеше да прави добре. За да се справи с пехотни подразделения обаче, му бе необходима огнева артилерийска поддръжка и войници под негово командване. Без последните той бе като голяма скала на морския бряг, способна да устои на вълните, които се разбиваха в нея. В момента те правеха точно това и Команов си спомни, че всички морски скали бавно биваха подкопавани от вълните, докато в един момент не се сринеха и потънеха във водата. Неговата война продължи три часа, дори по-малко, а вече бе напълно обкръжен и ако искаше да оживее, скоро трябваше да напусне позицията си.

Тази мисъл го разяри. Да изостави позицията си? Да избяга? В този момент той си спомни, че заповедите му разрешаваха да постъпи така, в случай че не можеше повече да задържа позицията. Той бе приел заповедта с пренебрежителна усмивка. Да избяга от непревземаемата миникрепост? Каква безсмислица. Сега обаче бе сам. Всяка от позициите му бе сама. И…

… куполът иззвъня като камбана от прякото попадение на тежък снаряд, след което…

— Мамка му! — изкрещя мерачът. Мамка му! Оръдието ми е повредено!

Команов погледна през един от прорезите за наблюдение и да, видя го. Дулото на оръдието бе обгорено и… и всъщност огънато. Как бе възможно това? Цевта на оръдията се правеше от най-здравите материали, които човек можеше да създаде, но все пак това тук бе леко огънато. Това означаваше, че то вече изобщо не е цев на оръдие, а просто един тежък стоманен прът. То бе изстреляло тридесет и четири снаряда, но повече нямаше да може да изпраща нищо срещу врага. След като то се повреди, той вече нямаше никакъв шанс да унищожи китайски танк. Команов пое дълбоко въздух, за да събере мислите си. Да, вече бе време.

— Подгответе позицията за унищожаване! — заповяда той.

— Сега? — попита мерачът.

— Сега! — заповяда старши лейтенантът. — Подгответе я!

Бяха отработвали това много пъти. Пълначът извади разрушаващия заряд и го постави между снарядите. Електрическият кабел бе навит на макара и той го изтегли. Мерачът не обръщаше внимание на действията в бункера. Той завъртя купола надясно, за да стреля с картечницата по някакви наближаващи пехотинци, после бързо я върна обратно, за да посрещне онези от другата страна, които бяха използвали заетостта му с техните другари като прикритие за настъпление. Команов слезе от креслото в купола и се огледа. Тук бе леглото му, масата, на която той и разчетът му се бяха хранили, тоалетната и душът. Този бункер се бе превърнал в техен дом, място, в което почиваха и работеха, а сега трябваше да го предадат на китайците. Това бе недопустимо, но в конкретната ситуация просто нямаха друг избор. В някой филм те щяха да се бият до смърт тук, но боят до смърт бе доста по-приемлив за актьори, които следващата седмица можеха да започнат нов филм.

— Хайде, сержант — заповяда той на мерача си, който изстреля последен откос, преди да слезе от купола и да се насочи към тунела за отстъпление.

Команов преброи хората си, докато те влизаха в прохода, след което тръгна след тях. Той осъзна, че не бе съобщил по телефона намеренията си в полка и се поколеба дали да не го стори, но не, нямаше време за това сега. Щеше да се свърже с началниците си в движение, по радиостанцията от БТР-а.

Тунелът бе доста нисък и те трябваше да бягат приведени, но все пак бе осветен и войниците скоро видяха изхода. Когато вторият мерач го отвори, разчетът бе поздравен от оглушителния грохот на падащи снаряди.

— Къде на майната си се мотахте досега — посрещна ги отвън един тридесетинагодишен сержант и гневно махна с ръка към чакащия БТР-60. — Хайде!

— Чакайте — Команов извади ръчния детонатор и завърза жиците към клемите му. После се прикри зад бетонната рамка на стоманената врата на тунела и завъртя ръчката.