Том Клэнси - Мечката и драконът

Неприятното в случая бе, че разполагаше с отлични цели за поддържащата артилерия, която със своите стари 155-милиметрови оръдия щеше да покоси противниковата пехота като жетварски сърп, но китайците продължаваха да обстрелват руските позиции, въпреки че последните отдавна бяха прекратили огъня. Той се обади в полка отново, за да получи актуална информация.

— Старши лейтенант — отговори полковникът, — поддържащата артилерия бе ударена доста зле. Сега сте сами. Дръжте ме в течение.

— Слушам, другарю полковник. Край — той погледна хората си. — Не очаквайте артилерийска поддръжка.

Оръдията от Втората световна война току-що бяха унищожили тези от Първата.

— Мамка му — отбеляза пълначът.

— Съвсем скоро ще се включим във войната, момчета. Успокойте се и се концентрирайте. Врагът приближава…

— На петстотин метра е — съгласи се мерачът.

— Е? — попита генерал Пън своя пост на билото на Оризовия хълм.

— Открихме няколко бункера, но всичките са фалшиви, докладва полковник Ва. — Досега единствените удари срещу нас бяха с непряко мерене и ние унищожихме позициите им с контрабатареен огън. Атаката върви точно по план, другарю генерал.

Това бе истината. Инженерните части вече се бяха построили по южния бряг на Амур и секциите на понтонните мостове чакаха сгънати върху камионите. Над сто основни бойни танка тип-90 се намираха близо до реката. Куполите им се въртяха в търсене на цели, за да осъществят евентуална огнева поддръжка на пехотата, но така и не откриха нещо, по което да стрелят, и на танкистите, също като на генералите, не им оставаше нищо, освен да гледат как работят инженерните части. Първата секция от понтонния мост бе спусната във водата и отворена, за да изгради първите осем метра от магистралата към природните богатства. Пън погледна часовника си. Да, операцията се движеше с пет минути преди графика и това бе много добре.

Позиция пет-нула откри огън първа с 12,7-милиметровата си картечница. Тракането й прониза хълма. Пет-нула бе на три хиляди и петстотин метра на изток от Команов и се намираше под командването на един интелигентен млад сержант на име Иванов.

„Започна твърде рано“, помисли си Команов, докато гледаше за цели на четиристотин метра по на юг. Не бе ядосан на подчинения си, тежката картечница лесно можеше да порази хора на такова разстояние и… да, той видя тела, които се търкаляха надолу по стръмния склон…

В този момент чу оглушителното бу-у-у-м на главното оръдие, което изстреля един-единствен снаряд. Той падна отсреща в седловината, която защитаваха в средата на някакво подразделение, може би отряд или отделение.

— Другарю старши лейтенант, може ли и ние? — попита мерачът.

— Не, не още. Търпение, сержант — отвърна Команов, докато гледаше на изток, за да види как китайците ще реагират на стрелбата. Да, тактиката им бе предсказуема, но правилна. Лейтенантът, който командваше китайската пехотна част, първо накара хората си да залегнат. После те започнаха стрелба, за да отвлекат вниманието на руската позиция, след което тръгнаха пълзешком наляво и надясно. А, ето там някаква групичка сглобяваше нещо… нещо, поставено на тринога. Противотанкова безоткатна карабина вероятно. Команов можеше да завърти оръдието си и да я унищожи, но не искаше все още да разкрива позицията си.

— Пет-нула, тук пет-шест алфа, китайска безоткатна карабина на два часа от вас, разстояние осемстотин метра — предупреди той другарите си.

— Да, виждам я — отвърна сержантът. Той се оказа достатъчно разумен и насочи към нея картечницата си. След две секунди зелените трасиращи куршуми достигнаха до противотанковата карабина и покосиха мястото, на което се намираше тя веднъж, два пъти, три пъти, за по-сигурно. През бинокъла си Команов видя някакво потрепване, но това бе всичко.

— Добра работа, сержант Иванов! Внимавай, придвижват се към теб под прикритието на терена.

Такова всъщност почти нямаше. Булдозерите бяха изравнили земята на около осемстотин метра от всяка огнева позиция, за да засипят бункерите с пръст.

— Ще внимавам, другарю старши лейтенант. — Картечницата проговори отново. Сега вече имаше и ответен огън. Команов можеше да види трасиращите куршуми, които излитаха иззад дебелата броня на купола в тъмното небе.

— Полк, тук пет-шест алфа. Позиция пет-нула е нападната от пехота и…

В този момент започнаха да се сипят още артилерийски снаряди, насочени директно срещу пет-нула. Той се надяваше Иванов да е затворил люка. Куполът имаше една стара, мощна картечница с дълги 7,62-милиметрови патрони. Команов повери на мерача си задачата да следи за опасност срещу неговия бункер, докато самият той гледаше как китайците атакуват позицията на сержант Иванов. Пехотата им се придвижваше умело, като използваше неравностите на терена, доколкото съществуваха, и в същото време поддържаше огън срещу открития оръдеен купол — множеството артилерийски снаряди, паднали около него бяха изкоренили всички храсти, които по-рано го прикриваха от любопитните погледи. Дори когато отскачат от бронята, куршумите разсейват онези, които се намират вътре. Големите снаряди обаче тревожеха старши лейтенанта доста повече. Едно пряко попадение вероятно щеше да пробие бронята отгоре, нали? Преди час той би отговорил на този въпрос с „не“, но сега, като виждаше какво правят снарядите със земята, доверието му в слоя стомана прогресивно намаляваше.