Том Клэнси - Мечката и драконът

Разрушаващият заряд представляваше десет килограма тротил. Той и складираните снаряди произведоха взрив, който разтърси тунела за отстъпление с грохот, достоен за свършека на света, а от другата страна на хълма тежкият купол на незавършения танк ЙС-3 полетя към небето за учудване и радост на китайските пехотинци. С това задачата на Команов приключи. Той се обърна и последва хората си в осемколесния бронетранспортьор. Машината чакаше на бетонна площадка под покрит с трева бетонен навес, който я предпазваше от чужди погледи. По-малко от минута по-късно БТР-ът вече се носеше надолу по хълма на север, където всички щяха да бъдат в безопасност.

— Измъкват се — обърна се сержантът към майора, без да откъсва очи от екрана, който предаваше информацията от камерите на „Мерилин Монро“. — Тази шайка току-що вдигна във въздуха собствения си купол. Това е третият досега.

— Изненадан съм, че издържаха толкова дълго — отбеляза генерал Уолъс. Идеята да стои на едно място по време на битка му бе доста чужда. Досега той никога не бе летял с по-малко от 750 километра в час — и за него тази скорост на практика означаваше да стои неподвижно.

— Обзалагам се, че руснаците ще останат разочаровани — каза майорът.

— Кога ще имаме връзка с Хабаровск?

— Преди обяд, сър. Изпратихме хора, които да им покажат как да използват апаратурата.

БТР-60 в много отношения представляваше най-добрият бронетранспортьор на света с осемте си задвижващи колела, предните четири от които се управляваха чрез волана. Запаснякът, който сега седеше зад въпросния волан, в цивилния си живот бе шофьор на камион и очевидно можеше да кара само с десен крак плътно долепен до пода, помисли си Команов. Той и хората му подскачаха във вътрешността на машината като зарове в чаша и само стоманените каски ги предпазваха от тежки контузии на главата. Въпреки това нито един от тях не се оплакваше. През отворите за цеви на автомати те виждаха пораженията, нанасяни от китайската артилерия и с всеки изминат метър на север се чувстваха все по-добре.

— Как беше при вас? — обърна се старши лейтенантът към сержанта, който бе старши на машината.

— През повечето време се молехме да се окажете страхливец. Какво да правим с всичките онези снаряди, които се сипеха край нас. Да бъде благословен строителят на гаража, в който се криехме, докато ви чакахме. Най-малко един снаряд падна директно върху него. Почти напълних гащите — каза запаснякът с успокояваща прямота. Двамата общуваха помежду си, като крещяха в лицата си.

— Колко път има до щаба на полка?

— Около десет минути. Колко ударихте?

— Може би около двеста — отвърна Команов, като преувеличи леко бройката. — Не видях обаче нито един танк.

— Вероятно в момента още строят понтонните си мостове. Това отнема известно време. Виждал съм това, докато бях с Осма армия в Германия. Всъщност там всички се обучавахме да форсираме реки. Онези бива ли ги?

— Не са страхливци. Напредват под обстрел дори когато убиваш някои от тях. Какво стана с нашата артилерия?

— Пометоха я, артилерийски ракети, покриха района като с одеяло и просто я издухаха, другарю старши лейтенант, бум — сержантът вдигна двете си ръце във въздуха.

— Къде е огневата ни поддръжка?

— Кои, по дяволите, си мислите, че сме ние? — отвърна му с въпрос сержантът.

Изведнъж БТР-ът внезапно спря.

— Какво става? — изненадано извика сержантът към водача.

— Виж! — отвърна мъжът и посочи напред.

В този момент задните врати се отвориха и десетина мъже се натъпкаха вътре, при което БТР-ът заприлича на консерва със сардели.

— Другарю старши лейтенант! — беше Иванов от пет-нула.

— Какво се случи?

— Един снаряд ни удари по покрива — отвърна сержантът, а бинтовете по главата му разказаха останалото. Той изпитваше болка, но се радваше, че още може да се движи. — БТР-ът ни получи пряко попадение в предната част. То уби водача и повреди машината.

— Никога не съм виждал подобен артилерийски обстрел, дори на учения в Германия и в Украйна — каза сержантът от бронетранспортьора. — Също като във филмите за войната, но когато си сред участниците, е доста по-различно.

— Да — съгласи се Команов. Съвсем не му бе до смях, дори и при сигурността в бункера, а сега още по-малко. Сержантът запали цигара, японска, и се хвана за дръжката над главата си, за да не подскача толкова много. За щастие водачът познаваше пътя и скоро китайската артилерия започна да заглъхва, тъй като очевидно стреляше наслуки по обекти отвъд видимия обхват на своите наблюдатели.